Всеки ден..

"Всеки ден да почва с теб и да свършва пак със теб, аз мечтая за това."

Но това се случва само в главата ми, в желанията ми, в мечтите ми. Събуждам се и денят ми започва само с мисъл за теб. Заспивам пак мислейки за теб. Сънувам теб. Чакам теб.
Мечтите били безплатни, защо тогава ми костват толкова много сълзи?

"Оставиш ли се да те опитомят, има опасност да поплачеш.."

Умът и сърцето не са вече моя собственост и отлетяха надалеч. Това ли е причината да съм празна, безформена и сива? Или би трябвало да е причината да мечтая, да чакам изгревите и залезите, да броя минутите и да политам в сънища? Не усещам второто, от него остана само вечното чакане, вечната жажда, вечната ненаситност, незадоволеност и разочарование. Изгубих ли се или ме опитомиха?
Още съм щастлива и помня причината, но самотата, ежедневието, тъгата, болката и страха ме дърпат за крайниците, бутат ме, блъскат ме, плюят ме, изяждат ме, уморяват ме, попиват в мен. Единствената утеха е, че всичко това се дължи на искрено щастие.. или така ли е?