Видях падаща звезда и си пожелах...

... да чуя две
непринудени,
неизпросени,
почувствани
и истински
думички ...





"Обичам те"

Нямаш сърце, а си откраднала толкова много.

Любовта е лъжата, която си казваме наум всяка вечер преди лягане. Любовта е съня, който сънуваме всеки път, когато чуем балада, изсвирена по нежните струни на акустична китара. Лъжата, която попиваме с усмивка и чакаме да пререже крилата ни, с отворени обятия. Допускаме я в ежедневието си все едно е далечен роднина, който сме копнеели да видим цял живот, а той ограбва най-ценното ни.

Допуснах и аз любовта в покоите си. Допуснах да разкъса животински одеждите ми и да изтръгне кърваво сърцето ми, само за да го изплюе обратно оковано. Повярвах на съня, повярвах на лъжите. Чух китарата в студената нощ и боса побягнах към звуците й, със затворени очи и незащитена от измамите й. Вкопчила съм се в музиката й. Наивно стъпвам по розовите й облаци и с късмет пропускам дупките, но докога?

Уж не вярвам. Уж си знам. Уж мен не може да ме излъжеш. Уж съм по-умна. Уж не се поддавам. Как ме плени? Как ми завърза очите? Как ме накара да вървя в тъмното? Измами ме, любов! Измами ме, както мамиш всички! Няма камъни за теб, няма лед, няма стени, няма омраза, няма трикове, няма игри. Погубваш ни всички през смях и плетеш за всеки паяжина от мъки оцветени в розови лъжи. Как нямаш милост, нямаш душа, нямаш сърце, като си откраднала толкова много?

"За пореден път... Отново сама в празната стая. Без да има някой до себе си. Без да може да сподели на когото и да било. Има моменти, в които човек се чувства сам, но точно тази вечер тя се чувстваше изоставена. Чувстваше се отритната от живота и захвърлена в ъгъла. Сълзите напираха в очите й. Мъчеше се да ги спре, но не можа. От двете й страни кристално бели капки се спускаха по нежните й бузи и достигаха женственото й вратле.

 Мислите й се блъскаха в главата. Чудеше се с какво бе заслужила всичко това. Не беше ли достатъчно добра и мила? Не беше ли всичко онова, което всеки мъж би искал от една жена? Нямаше как да си отговори сама. Тишината в стаята я притисна. Сякаш някой я бе хванал за врата и я стискаше.
Внушаваше си, че не е достойна за обич. И в тази студена зимна нощ нямаше кой да я опровергае. Нямаше кой да нашепне в женствените й уши, че всъщност е прекрасна. Нямаше кой да погали нежните й ръце. Нямаше кой да прегърне красивото й тяло...

... въпреки всичките й черти, нямаше кой да й нашепне, че е истинска жена!

А тя наистина бе такава... "

~ "Станислава" - Автор: Наско Вангелов

Аз съм добра

Уморих се от преструвки и от погребани думи. Претъпкано ми е съзнанието, сърцето и желанието. Искам всичко да избълвам, да го изплюя, да се отърся от добрината си. Сдържам всички глъдки обиди и тъпча всичко на рафтове в гърдите си. Тежат тези окови, притискат дробовете и мачкат сърцето. Искам да разкъсам гърди и да се пръснат по пода, в лицата им, в очите и обратно в устите им. Не желая повече да съм добра, сърдечна и сдържана! Не желая да търпя, да прощавам и да забравям! Искам да отвърна със същата злоба,  да отвърна със същия шамар, да заболи, да прогори гордостта, да забули лукавата усмивка, да прогони задоволството. Искам да отмъстя!

Но за моя зла участ не мога. Аз съм добра. Аз търпя. Аз прощавам и давам безброй възможности за промяна. Решават, че всичкото добро е безплатно. Решават, че наивна и глупава съм. Виждат измислена картина в стъклените ми очи и замерят ме с преструвки. Това е моята съдба. Аз съм добра.

Обръщам се назад. Виждам само сенки. Дебнат ме кървави погледи. Изпиват кръвта ми с мисли. Разкъсват кожата ми с думи. Лъжат ме, мамят ме, желаят ме, играят си с тялото и ума ми. Сенки от миналото, сенки от бъдещето. Градят грешен образ. Не говорят с мен, не ме виждат, аз не съм личност. Вървя през тяхната гора и ги настъпвам плахо. Попивам наглостта и лицемерието им. Внушавам си лъжите им. Познавам реалността им, но пак се губя сред пагубните им клони.

Защо затъвам в блатата им? Защо поемам натиска им? Защо търпя злините им? За кървава капчица удоволствие? За далечна топлина, която не продават? За измама?

Срам гори в гърдите ми. Тичам през сълзи, а черните ръце ме шибат през лицето със смях. Изпитват удоволствие от наивната ми заблуда. Задоволяват се с глупостта ми. Поглъщат ме.