Нямаш сърце, а си откраднала толкова много.

Любовта е лъжата, която си казваме наум всяка вечер преди лягане. Любовта е съня, който сънуваме всеки път, когато чуем балада, изсвирена по нежните струни на акустична китара. Лъжата, която попиваме с усмивка и чакаме да пререже крилата ни, с отворени обятия. Допускаме я в ежедневието си все едно е далечен роднина, който сме копнеели да видим цял живот, а той ограбва най-ценното ни.

Допуснах и аз любовта в покоите си. Допуснах да разкъса животински одеждите ми и да изтръгне кърваво сърцето ми, само за да го изплюе обратно оковано. Повярвах на съня, повярвах на лъжите. Чух китарата в студената нощ и боса побягнах към звуците й, със затворени очи и незащитена от измамите й. Вкопчила съм се в музиката й. Наивно стъпвам по розовите й облаци и с късмет пропускам дупките, но докога?

Уж не вярвам. Уж си знам. Уж мен не може да ме излъжеш. Уж съм по-умна. Уж не се поддавам. Как ме плени? Как ми завърза очите? Как ме накара да вървя в тъмното? Измами ме, любов! Измами ме, както мамиш всички! Няма камъни за теб, няма лед, няма стени, няма омраза, няма трикове, няма игри. Погубваш ни всички през смях и плетеш за всеки паяжина от мъки оцветени в розови лъжи. Как нямаш милост, нямаш душа, нямаш сърце, като си откраднала толкова много?