only one.

Буцата голяма колкото тенис топка се придвижва бавно от корема ми до гърлото. Засяда точно на ръба и опъва мускулите ми. Запушва дихателните пътища и боли. Паренето от гърлото се пренася в очите ми. Усещам горещата вода бясно да напира. Белите ми дробове се опитват да погълнат нужния кислород, но той не достига. Сърцето ми бие безритмично, бързо и болезнено. То знае какво се случва в тялото ми, знае от къде идва тази болка, знае защо буцата е там, знае какво пречи, знае какво ме мъчи, знае защо го крия, знае как да го спре, знае как да ми помогне, но аз не му позволявам. Болката никога не е била толкова силна, но и никога не я е придизвиквало нещо като това. Не искам да ме боли отново, не искам да ме боли по-силно, но не искам и да загубя това което ме наранява, но и ме прави щастлива. Никога не съм притежавала това преди, алчна съм да го запазя, да имам повече от него, да ме боли повече. Мълча. Премълчавам малките болки, премълчавам и големите, пазя в тайна разкъсващата болка, крия горящите сълзи, прикривам тъгата, замаскирам желанието си..
..желанието да съм единствена..
..желанието да съм само аз..
..желанието да съм обичана..
На света има 6470818671 хора, не заслужавам да съм единствена.. за който и да е..
Заслужавам болката щом съм толкова алчна, заслужавам да мълча!

10 неща, които може и да знаеш за мен.

- Плача на всякакви филм. Романтични, комедии, ужаси, криминални, фантастики. Плача на всеки край. Плача дори на Discovery. Плача много.

- Представям си всяка ситуация, всеки докосващ миг, всяка емоция изрисувана по човешкото лице на снимка. Черно-бяла, композирана, добре осветена и идеално фокусирана.

- Мечтая да посетя Лондон, Рим, Мадрид, Рио, Виена, Сидни, Венеция, Ибиза, Амстердам, Будапеща и Л.А. и да докосна цялото им изкуство.

- Често преди да заспя, в автобуса, на лекции, докато се разхождам, докато гледам филм, когато слушам нечий разговор си представям ситуации. Отделни разговори. Как бих реагирала на нечии думи. Какво бих казала на някой. Думи, които не бих имала смелостта да изрека на глас. Думи, които никога не бих чула наистина. После често ги записвам.

- Не обичам да ми правят подаръци, но изригвам от щастие, когато получа целувка насред улицата малко преди да е светнало червено. Да ме гледат докато съм се отнесла в пространството и да усещам усмихнатия поглед върху лицето си. Да ме галят по гърба с топъл натиск. Да ме притискат в дълги прегръдки. Да ме гледат докато спя. Да ме целуват по челото. Да правят спонтанни малки изненади за мен.

- Обичам аз да правя подаръци, но да ги правя с двете си ръце. Влагам сърцето си в тях и знам, че независимо дали лепилото им ще изсъхне и ще се разпаднат, капчицата чувство което съм капнала ще ги държи вечни. Обичам и когато те докоснат сърцето за което са.

- Star Wars е любимата ми поредица филми, а Джордж Лукас е гений. (Това го пиша защото в момента гледам точно това, но е истина.)

- Въздишам всеки път когато усетя, че винаги ще помня отминалия момент дори и той всъщност да не е нищо особено. Винаги е специален за мен.

- Вярвам в прераждането и в извънземните. Егоистично е да мислим, че сме сами и е загуба на пространство ако срокът ни на годност е толкова кратък.

- Искам един ден някой да ми хване лицето здраво, да ме погледне в очите дълбоко и да ми каже, че ме обича истински.

Сладък си.

В стаята е тъмно и празно, само монитора свети в бяло, а телевизора бучи досадно в далечината на Discovery Channel или National Geographic. Затворила съм очи, лежа на земята в средата на стаята и слушам бръмченето на машините.

Представям си, че е морски вълни. Представям си, че е топло, че се потя, че светлината на екраните са слънчеви лъчи. Представям си, че миризмата от дебелото одеяло, с което съм се омотала цялата, е твоята. Вдишвам дълбоко. Все още съм със затворени очи. Мирише на мъничко ванилия и на мокрите от дъжда есенни листа в парка Заимов, разпръснати по алеите от хладен ветрец с лек дъх на планина и зима. Така ми миришеш и ти почти винаги. Понякога миришеш просто на малко ванилия и есенен дъжд, а когато правим секс миришеш на ванилия, лятна градушка и мокър пясък, ама като онзи по плажа, не просто пясък. И всичките тези миризми винаги се мешат различно, а малкото ванилия винаги най-трудно я улавям, но е там, някъде по теб. Когато ме прегърнеш сутрин със затоплено възбудено голо тяло миришеш на препечени филийки, или просто съм много гладна както винаги. Не се смей. Когато се възбудиш миришеш още по-хубаво. А когато танцуваме в клуб само ти не миришеш на цигари, само ти поемаш аромата на скъпия алкохол примесен с екзотични плодови сокове, ананаси, мандарини, кайсии, авокадо. Възбужда ме само мисълта, че ти си единствения, който мирише така. Не се чуди когато допирам нос в теб. Не просто искам да се гушна, искам да потъна в сладката ти миризма, да те вдишам и да си те запазя до следващата глътка. Ама като ме попиташ защо така правя, аз изчервявам бузки. Ми как да ти кажа без да се смееш? То ти и сега се смееш.

А ако знаеш колко си ми вкусен, ще ми се засмееш и на това. Когато те целувам се сдържам да не те захапя, а понякога дори не се сдържам. Врата ти е най-сладък. Знаеше ли? Всеки път когато спусна лице към него имам чувството, че от там извира целят ти вкус. Трудно ми е да не опитам с устни, език. Понякога прекалявам, знам. И пак като правим секс си най-сладък. Когато потта ти се стича по голото ми тяло, когато вдишам възбудата ти, когато я вкуся на устните си, когато я усетя в себе си. Не се чуди когато заравям рошавата си главичка в гърдите ти, когато те дърпам в себе си и дишам тежко. Опитвам се да поема от всичко наведнъж, от енергията, от вълнението, от страстта, от оргазъма ти, от вкуса ти. Обичам да усещам сладкото и с цялото си тяло и дори само с устни, да го преглъщам бавно и още на същата секунда да съм до болка жадна за още. Възбужда ме само мисълта, че ти си единствения, който е толкова сладък.

Вдишвам отново. Миризма на стар юрган. Твърда, суха, безизразна. Светлината от мониторите дразни очите ми. Шума - ушите ми. Земята е твърда. Студено ми е. Не съм нито на плажа, нито усещам кожата ти. Ще затварям пак очи, тук е безвкусно.

А казах ли ти колко си сладък?

I've been trapped by love.

Събуждам се. Търкам очи. Прозявка. Надигам се трудно. Гледам тавана. Гледам прозореца. Виждам облаци. Мръщя се. Потрепервам. Одеялото се е смъкнало от гърба ми. Студено ми е. Ставам. Правя кафе. Мия си зъбите. Връщам се в леглото с кафето. Сядам. Включвам монитора. Поглеждам мигащата червена точка в долния десен ъгъл. Включвам я. На екрана изкача син прозорец. А от него ми блещука шарено сърце от емотиконки. Отварям широко очи. Чета текста. Любима моя песен. Сърчицето продължава да мига. Мигам и аз. Още сънувам? Става ми топло. Събличам суичъра. Продължавам да гледам монитора. Препрочитам текста. Очите ми треперят. Ръцете ми изтръпват. Мигащите мечки, слънчица и червени сърчица се размазват. Очите ми се навлажняват. Сълзите потичат. Усмивката разширява чертите ми. Пускам песента на плейъра ми. Смея се. Бузите ми парят. Лицето ме боли. Леглото става по-меко. Небето се прояснява. Изгрява слънце. Смее ми се и то. Смее се на мекотата ми. Смее се на простичката истинска романтика. Смее се на любовта. Не политай, скъпа. Късно.

Цветя, бонбони, диаманти, подаръци, Айфелови кули, залези на плажа, поеми, нощното небе, балади, пикник, пътешествие, сърчице от емотиконки в skype. Изтъркана, банална романтика, но когато той го прави за мен е просто приказка. Моята приказка.

Desiree.

Осъзнавали ли са родителите ми какво правят като са ме кръщавали Десислава? Дали името на човека не е най-големия етикет, който може да бъде лепнат още при първо проплакване? Или е просто магия, каквато правят орисниците в приказките? Аз залагам на магийките и заклинанията, защото преди 5 години никога не бих се съгласила и със значението на името ми и с това, че ме описва доста добре.
Много си го мразех като малка. Изглеждаше ми така просто, грозно, безизразно и дори противно. И на галено ми беше неприятно. Криех си го, исках да е друго, да е по-звучно, по-нежно, по-красиво. Но малка съм била, от къде да знае рошавата ми кратунка, че имената си имат произход и моето било с най-приказният.

Десислава на почти всеки език се превежда Desiree, което има испански, френски и италиански произход. Desiree на латински е Desideria (което му било най-старият произход) или desiderium, в превод означава копнеж, желание. А самата дума desiree на френски означава желана.
За първи път името Desiree се среща при кралица Bernardine Eugénie Désirée Bernadotte (женичката на крал Чарлс XIV и една от годениците на Наполеон). Кралица Desiree предпочела латинския вариант на своето име. Интересното и доста чудното било, че французойчето било доста ексцентрично девойче, а и нямала голям късмет с мъжете си, че и за капак умряла самотна. Била нощна птица и цялото й кралство я смятало за много странна, че дори и ненормална, но тя просто си живеела по нейния си измислен начин, в нейния си измислен свят и била щастлива, а как го е постигнала не знам.. Вероятно е имало нещо ненормално в нея, но кога жените сме били нормални? Отклонявам се. Всичко това все пак не пречи името й да е било толкова звучно, нежно, красиво и да е значело едно от най-бленуваните неща за една жена. Желана.

Кой.. Аз? Желана? Да бе да.. Е не, ама да. Излиза, че орисниците са си свършили работата отлично или народните мъдрости са си на място, или историята не лъже, или просто пораснах и вече съм напълно достойна да си нося името гордо с мръснишки, секси поглед и къси поли. А дали вярвам в Desiree не е важно,но да, понякога вярвам, усещам го, изпитвам го. А и вярвам ли - не вярвам, то те си ме желаят, малко или много, досадно или страстно, истински или само за едното чукане. Както простичко го озаглави Цвета Стоева "Мъже".
Някоя Пенка би казала: "Я пък тази, какво се е надула с това си име, голяма й е работата като Google казва, че било секси." Да, обаче не само Google смята така, а Пенка винаги ще си е просто една Пенка.

I could really use a wish right now..

Вадя душата си и я сервирам на сребърен поднос за закуска, обяд и вечеря. Поставям я украсена в чувства, усмивки, прегръдки, дори целувки, а понякога слагам отстрани малък подарък опакован в червена панделка, за изненада. Грижа се за всяка нужда, сещам се за всяко малко пожелание. Сбъдвам мечти, осигурявам спокойствие, доверие и дори любов. Прегръщам и докосвам нежно, галя романтично, топля възбуждащо, отдавам се напълно. Никога не ми отвръщат с абсолютно същото, но аз и не го желая. Не съм това което съм, за да ми благодарят, не съм такава каквато съм, за да си спечеля плюшена играчка от карнавала, не слагам маска, за да ми се усмихнат и не се усмихвам, за да излъжа. Аз само мечтая, гледам тъмното небе и блещукащите самолети, разграфяващи го и си пожелавам само малко искреност и един единствен блясък в погледа, който един ден ще ме накара да се засмея през сълзи, да разтворя ръце и аз да благодаря, че съм толкова обичана. Наивно вярвам, че ще го получа. Наивно продължавам да гледам самолетите в нощното небе и да се преструвам, че са падащи звезди.

Girl, you never gon' get love from a heart of stone..

That's just the way it is
and it will always be that way,
deal with it!

uh, the story of my life..

Изпратих бъдещето си в e-mail.

Ръцете ми треперят над клавиатурата. Пръстите едвам докосват черните прашни копчета. Мускулите на лицето ми потрепват в нервни конвулсии и му придават притеснени гримаси. Натискам Send и изпращам бъдещето си в e-mail. В опита си да пробие гръдния ми кош, сърцето ми засяда в гърлото и запушва притока на въздух към мозъка. Прибирам ръцете си от клавиатурата и затварям очи. Търся спокойствието в чекмеджетата на ума си. Няма го. Скрило се е отново, а паниката нахлува под кожата ми като цунами. Сгреших ли отново? Трябваше ли да изчакам? Щях ли да го направя другояче? Отварям едно чекмедже и откривам лист-спомен. Баба ми веднъж ми беше казала, че правилното решение е онова което първо ти хрумне. А ето го и спокойствието, било се скрило в същото чекмедже.
Никога няма да се науча да бъда по-сигурна в себе си, но и никога няма да спра да бъда толкова спонтанна. Баба ми ще се гордее с мен. Трябва и аз да бъда горда.

"Твоята любов ме опиянява"

Две ръце, които ме обгръщат нежно, пазят ме от студа, от самотата и от болката. Две очи, които откриват океана и небето в моите и аз в неговите, потъват едни в други и изплуват отново, за да видят цвета на щастието. Аз отпивам една капчица от този океан от чувства, заливащ света ми. Усещам сладостта му, горчивината, тръпчивият вкус на небцето си, обливат ме горещите вълни, изтръпват ми крайниците, тръпки лазят по гръбнака и раменете ми, зрението ми се замъглява, главата ми пулсира, светът се завърта, забравям къде съм и коя съм. Той прави това с мен всеки път, когато ме докосва, когато ме гледа, когато ме прегръща, когато ме целува, когато ме люби. С топли пръсти като с четка рисува по гърба ми приказки, оставя своя огнен отпечатък по тялото ми, оставя отпечатък в моето сърце. Любовта му се стича по мен като боя по кадастрон, описва формите ми и се просмуква в кожата ми. Светът се върти, небето е по-близо, а земята сякаш потъва под тежестта ми. Аз съм пияна.
Слънцето изгрява и заслепява сънливия ми поглед. Главата ми все още се върти и все още усеща тръпките, горещите вълни, сладко-горчивият вкус в устата ми. Една капка, толкова е било нужно и аз вече съм пристрастена. Жадна съм за още.
Свиквам с това пиянство. Свиквам сутрин да се усмихвам в просъница слушайки нежното му хъркане. Свиквам с петнайсетте минути с тролея до апартамента му и с тъмната уличка до входа на блока. Свиквам с неговата голяма мека възглавница, с дюшека на паркета му, с душ кабината, сандвичите със сирене всяка сутрин. Никога обаче няма да свикна с жаждата и винаги ще искам още, когато той не е там да я утоли. Но ще чакам смирено.
Ставам от леглото и сядам пред своя компютър. В монитора живеят всичките ми приятели, профилните им снимки напомнят за изкривената им външност, а статусът под тях обезсмисля въпроса „Как си днес?”. Само той ли е реален? Някаква музика струи от колонките, опитвайки се да запълни празната сутрин... без него в леглото. Оставям мобилния си телефон до клавиатурата и чакам. Часовникът показва много ранен час, стрелките му сякаш не се движат, а него все още го няма. Жаждата започва да става все по-натрапчива. Пот избива по челото и дланите ми, а споменът тече като водопад пред погледа ми. Изглеждам смешна и слаба. Чакам него, чакам пак да го докосна и да се потопя в океана му, а после страстно и ненаситно да отпия от него, отново и отново.
Всички сме изпитвали този делириум в даден момент, по-силно или по-слабо. Всички сме пристрастени към това опиянение, всички сме постоянно жадни. Ровим с шепи в сухата пръст на ежедневието и търсим да погълнем всяка капчица любов, за да оцелеем под изпепеляващия натиск на живота, отговорностите, задълженията и болката. Пишем музика, книги, рисуваме, творим, търсим красивото в безцветното, а то е там, в погледа, в допира, в целувката. Всички заслужаваме своя принц или принцеса, своята приказка, своята капка опияняваща любов.