Две очи като кинжали пронизват тила ми. Чувство за безтегловност примесено с болка от малки иглички впиващи се в изтръпналата ми кожа се плъзга по гърба и обвива бедрата ми. Кинжалите разкъсват дрехите ми и се впиват несигурно в плътта ми. Прешлените ми изпукват притеснено, раздвижвам плешки нервно, чувствам се застрашена, чувствам се гола. Стискам чашата с ледено студеното питие, поглеждам нагоре опитвайки се да разсеям фокуса, но кинжалите са се вкопчили в реакциите ми, чакат ме да се обърна, чакат ме да ги погледна, чакат ме да се срина.

Усещам нажежено въже около врата си. Въздуха не ми достига, а кожата ми гори. Вижда се потта. Слизам по стръмните стълби и затварям бързо вратата след себе си. Лампата мъждука сънено. Едва долавям образа си в огледалото. Изведнъж става достатъчно светло, за да фокусирам две изплашени синьо-зелени очи. Гледат ме с болка, молят ме да спра, да ги пощадя. Не искат да се връщат обратно по стълбите. Загубили са увереност, загубили са пътя си, объркани са от връхлитащите ги емоционални заплахи.

Пуснах студената вода и бързо наплисках лицето си. Затворих очи. Вдишах дълбоко и издишах... един... два... три пъти. Отворих очи и отново се взрях в огледалото. Несигурността я нямаше, страха го нямаше, нямаше емоция. Всичко в очите се беше стопило. Беше изплакано в канала, потънало с хлорираната вода.

Очите, които ме гледаха сега бяха сиви, каменни, безизразни. Спокойни, но далечни. Скрили бяха всички емоции, целия страх от непознатото и болката, в тънките реснички около зеницата. Пресвяткането на крушката ги караха да играят и ако можех да се вгледам дълбоко в тях щях да открия онази бъркотия от емоции и чувства, която видях преди малко. Но сега всичко беше подредено и изрядно.

Изправям гърба си, подръпвам блузката, заглаждам бретона зад ухото. Поглеждам се още веднъж и излизам през вратата. Стълбите ми се струват още по-стръмни. Вдишвам бавно докато ги изкачвам. Стигам до горе и веднага се насочвам към чашата си. Търся куража си в нея. Отпивам една, две, три големи глътки и се обръщам с изкуствена самоувереност с лице към помещението. Очите кинжали са там. Гледат в друга посока. Чакам да срещнат моите бездни. Искам да видя дали ще усетят липсата на онази каша, дали ще искат пак да се впият и да задълбаят с острие, за да изкопчат онова объркано и голо същество.

Кинжалите се усещат. През глътка от една чаша се стрелкат в сивотата ми. Летят към мен и търсят болката и страха, уязвимостта. Настъпва тишина и мрак. Виждам само очите му. Те ме гледат нежно, търсят нещо, говорят ми без думи, но аз съм толкова отчуждена от своите емоции, че не мога да доловя какво ми шепнат. Въртя се, отбягвам ги, мръщя се, натъжавам се, усмихвам се, обърквам се и сивото отново става синьо-зелено. Изгубих маската си, изгубих силите си. Кинжалите ме пронизват и побеждават тялото ми. Боря се, но без резултат, страх ме е, но не мога да избягам... Хващам кинжалите здраво и с пълна сила ги забивам в сърцето си, пробивам мускула, завъртам ги с мъка, крещейки от неудържима болка. Строполявам се в ръцете му, в локва от емоции.

Две очи като кинжали пронизват тила ми. Чувство за безтегловност примесено с болка от малки иглички впиващи се в изтръпналата ми кожа се плъзга по гърба и обвива бедрата ми. Кинжалите разкъсват дрехите ми и се впиват несигурно в плътта ми. Прешлените ми изпукват притеснено, раздвижвам плешки нервно, чувствам се застрашена, чувствам се гола. Стискам чашата с ледено студеното питие, поглеждам нагоре опитвайки се да разсеям фокуса, но кинжалите са се вкопчили в реакциите ми, чакат ме да се обърна, чакат ме да ги погледна, чакат ме да се срина.

Усещам нажежено въже около връта си. Въздуха не ми достига, а кожата ми гори. Вижда се потта. Слизам по стръмните стълби и затварям бързо вратата след себе си. Лампата мъждука сънено. Едва долавям образа си в огледалото. Изведнъж става достатъчно светло, за да фокусирам две изплашени синьо-зелени очи. Гледат ме с болка, молят ме да спра, да ги пощадя. Не искат да се връщат обратно по стълбите. Загубили са увереност, загубили са пътя си, объркани са от връхлитащите ги емоционални заплахи. 

Пуснах студената вода и бързо наплисках лицето си. Затворих очи. Вдишах дълбоко и издишах... един... два... три пъти. Отворих очи и отново се взрях в огледалото. Несигурността я нямаше, страха го нямаше, нямаше емоция. Всичко в очите се беше стопило. Беше изплакано в канала, потънало с хлорираната вода. 

Очите, които ме гледаха сега бяха сиви, каменни, безизразни. Спокойни, но далечни. Скрили бяха всички емоции, целия страх от непознатото и болката, в тънките реснички около зеницата. Пресвяткането на крушката ги караха да играят и ако можех да се вгледам дълбоко в тях щях да открия онази бъркотия от емоции и чувства, която видях преди малко. Но сега всичко беше подредено и изрядно. 

Изправям гърба си, подръпвам блузката, заглаждам бретона зад ухото. Поглеждам се още веднъж и излизам през вратата. Стълбите ми се струват още по-стръмни. Дишам учестено докато ги изкачвам. Стигам до горе и веднага се насочвам към чашата си. Търся куража си в нея. Отпивам една, две, три големи глъдки и се обръщам с изкуствена самоувереност с лице към помещението. Очите кинжали са там. Гледат в друга посока. Чакам да срещнат моите бездни. Искам да видя дали ще усетят липсата на онази каша, дали ще искат пак да се впият и да задълбаят с острие, за да изкопчат онова объркано и голо същество. 

Кинжалите се усещат. През глътка от една чаша се стрелкат в сивотата ми. Летят към мен и търсят болката и страха, уязвимостта. Настъпва тишина и мрак. Виждам само очите му. Те ме гледат нежно, търсят нещо, говорят ми без думи, но аз съм толкова отчуждена от своите емоции, че не мога да доловя какво ми шепнат. Въртя се, отбягвам ги, мръщя се, натъжавам се, усмихвам се, обърквам се и сивото отново става синьо-зелено. Изгубих маската си, изгубих силите си. Кинжалите ме пронизват и побеждават тялото ми. Боря се, но без резултат, страх ме е, но не мога да избягам... Хващм кинжалите здраво и с пълна сила ги забивам в сърцето си, пробивам мускула, завъртам ги с мъка, крещееики от неудържима болка. Строполявам се в ръцете му, в локва от емоции.

Отклонение.

Дните си минават, а самотата пуши шумно на масата ми. Сипва си тъмна бира и ми се подиграва. Играе някакви игрички с невинността ми. Цъкат карти и се надлъгват. Аз стоя отстрани мълчаливо и наум разигравам асоциации с ангели и дяволи, китайски фенери, пластмасови чашки и цветя от найлонови пликчета. Размишленията ми се замесват със сметките в играта и пушека поглъща всички истини в една голяма тенджера.

В търсене на нуждите си открих една забъркана каша с много приказки, странни погледи, непреценени действия и несигурни реакции. Поръсих с щипка женска глупост и добавих малко срам. Пренебрегнах принципите си и отстъпих крачка назад, за да вкуся лъжичка егоизъм. Исках просто да подсладя живота си с малко медени чувства, а вместо това опарих езика си с грешка. Погледнах тенджерата и си казах, че това не съм аз и, че не искам да се гледам в това огледало, но парата и аромата замъглиха очилата ми и отново посегнах към лъжицата.

Загледах се през прозореца към тежката зимна приказка. Мъглявите стъкла на очилата разкриваха сенки, които ме плашеха с остри думи и предупреждения, спомени и забрани. Все още усещах сладкия вкус в устата си. Самотата се изсмя гръмко от масата, хвърли картите в лицето на невинността и изкрещя в главата ми "Победих те"...

Егоизъм

Когата нещо не ме засяга пряко, когато нещо не е мой личен проблем може да почака, може да бъде пренебрегнато, може изобщо да не трепна и да не се впечатля! Когато близък човек страда дори за най-голямата глупост, по мое мнение, няма да покажа никакво съчувствие и нежност. По мое мнение, не заслужава съчувствие щом има човешката слабост да почувства тъга за нещо лишено от смисъл и важност.
Мога да кажа просто, че съм егоистка!













МАЙНАТА МИ!

Всеки има нужда...

Губим важни хора всеки ден. Оставяме ги да си отидат или ги прогонваме. А по-вероятно не се борим за тях и те просто се уморяват да ни чакат. Всеки иска да се почувства желан, искан в живота на важните за него. Борбата за любимия човек не е само в приказките. Тук е дори още по-жестока и грозна, защото страхливците са повече от борците.

Не знам какво е да спечелиш такава битка и не познавам близък мой да е побеждавал. Желая силно, да вярвам, че моя борец е тук, че дори го познавам. Той ме познава, желае да съм в живота му, държи на мен, подкрепя ме винаги и ще направи всичко по силите му да не си отида, защото съм се уморила.

Всеки има нужда от борец до себе си, за да бъде такъв.
Всеки има нужда от подкрепа, за да може да дава такава.
Всеки има нужда от щастие, за да забрави за болката.
Всеки има нужда от помощ, за да постигне мечта.

Тишината ме побърква. Като нокти стържещи по черна дъска, като разгонена котка, като спомени опитващи си да ме удушат. Нещо голямо, тежко и черно е седнало върху гърдите ми. Задъхвам се. Когато стана от леглото ми се вие свят и храната, която не съм поглъщала от 2 дни се опитва да се надигне. Съня е мираж, а кошмарите са реални. Крайниците ми са изтръпнали и треперят без умора. Хапчетата не помагат, главата не спира да пулсира и сън не ме лови, не помагат...

Майка ми предложи да взема приспивателно или дори болкоуспокояващи заради режещата  болка в гърдите. Съмнявам се и това да сътвори чудо, но го обмислям вече. Чувствам се като премазана от багер с големи гуми с дълбоки грайфери, а най-мъчителното е, че това усещане се засилва с всяка изминала минута. Не мога да остана сама, не мога да стоя на тъмно или на тихо, но и не мога да говоря с хора. Трудно ми е дори да се насиля да се престоря. Слаба съм, изморена съм, отвратена съм и ми дойде до гуша не само от това.

Писна ми от чувства, писна ми от илюзии и обещания. Всичко това е една тлъста, мазна, охранена лъжа. Когато събера достатъчно сили, когато лекарствата подействат, когато времето си свърши мръсната работа ще се отърва от всички тези токсични боклуци в живота си. Но на този етап мога само да си изплача очите и да се моля да не се задуша в опита си да изтръгна тази лоена буца разплута в гърдите ми.

Безкрупулна лъжа

Сърцето ми разбито на милиони,
Очи кървят и леят сълзи грозни,
В гърдите нож върти се остро,
Тялото безжизнено и уморено.

Уби всичко в мен де що чувствах,
Уби ми вярата в истината,
Уби ми надеждата за щастие,
Уби ми мечтата за любов.

Години давах всичко свое,
Години борих се с все сили.
Вярна, искрена и любяща бях,
Но това боклук е в този свят.

Предавам се на грозотата и болката,
Предавам се на самотата в моето сърце.
Наивно вярвах в приказката за любов
Оказа се, че всичко е една безкрупулна лъжа.

Първи път

Сякаш беше вчера, когато

Плени сърцето ми за първи път.

Сякаш сънувам го отново и отново

Влюбвам се във теб за пореден път.

Преглъщам дълги часове самота,

Преплувам езера от сълзи

И до твоя бряг достигам

В ръцете ти за първи път заспивам.

Мекотата ти ме утешава

Миризмата ти ме успокоява

Въздишките ти шепнат:

"Обичам те отново, за първи път."

Пожелах си да съм щастлива.

Страха ми ме промени до кожа и кости,

Страха ми ме закле да мълча и да крия.

Обещах сърцето си да не споделям вече

Заключих го и глътнах аз ключа.

Ще мълвя аз тревогите си само с голите стени,

Ще изкопая дупка в черна пръст за чувствата ми,

Ще ги закопая в мрака, ще ги скрия от проклятия,

Ще попреча на любовта да ги погуби в мъка.

На черен картон изрязах и залепих

Крива усмивка и дупки за очи.

Прикрепих маската с конец 

И скрих нещастието си с изкуство.

Построихме си дом от тайни

Обзаведохме го с шарени лъжи.

Вечер палех лампа за надежда

И пожелавах си да съм щастлива.

Ремарк

"Но понякога, вечер, изкуствената черупка се пука, животът се превръща в някаква хълцаща, натрапчива мелодия, някакъв вихър от див копнеж, от жажда, тъга и надежда да се измъкнеш от безмисления шемет, да се измъкнеш от безмисленото еднозвучно свирене на тази вечна латерна, все едно накъде ще поемеш. Ах, тази жалка потребност от малко топлота, не можеха ли да я дадат две ръце и едно сведено над теб лице? Или това бе само отказ, бягство? Имаше ли нещо друго освен самотата?" - Ерих Мария Ремарк


"Човек изобщо не се променя. Въпреки хилядите клетви, които си даваме. Понякога, когато нямаме почва под краката си, сме готови да го сторим. Но щом отново си поемем дъх, забравяме всичко." - Ерих Мария Ремарк


"Обичам теб и този миг и лятото, което ще отмине, и този пейзаж, и раздялата, и за първи път през живота ми и самия мен, защото целият съм твое огледало, отразявам те и така двойно те притежавам." - Ерих Мария Ремарк


"Побиха я тръпки. Всичките й романтични мечти се разбиха на прах в съприкосновението с действителността, със студа и самотата." - Ерих Мария Ремарк


"Само не оставяй нищо да се приближи до теб. Щом допуснеш нещо да се приближи, ще поискаш и да го задържиш. А човек нищо не може да задържи…" - Ерих Мария Ремарк


"Скромността и верността към дълга биват възнаграждавани само в романите. В живота такива хора биват използвани, а после изтласкани настрани." - Ерих Мария Ремарк


"… момиче, каквото трябва да бъде- хубаво, естествено и, което е най-важното, с атмосфера. Атмосфера, аура, сияние, топлина, тайна- това, което одухотворява и вдъхва живот на красотата." - Ерих Мария Ремарк


"Ядовете по-лесно правят хората сантиментални, отколкото любовта." - Ерих Мария Ремарк


"Не разбирам много от големите неща в живота. Само от хубавите." - Ерих Мария Ремарк


"Най-тежката болест на света е мисленето. Тя е неизличима." - Ерих Мария Ремарк


"- Но какво си ти тогава?
- Нещо половинчато, нещо незавършено. Някаква отломка…
- Това е най-доброто… Разпалва въображението. Такива жени се обичат вечно. Завършените жени омръзват лесно." - Ерих Мария Ремарк


"Единствен оня, който винаги е сам, познава щастието да бъде заедно с друг." - Ерих Мария Ремарк


"Но ти не бива да ме чакаш. Никога. Страшно е да чакаш нещо. Страшно е само да нямаш нищо, което би могъл да очакваш." - Ерих Мария Ремарк

Любима слушателка

Само с нея мога да си говоря по всяко време на денонощието. Обикновено през нощта е най  - разговорлива, но и по обяд ме изслушва. Попива всяка моя дума със зелената си одежда и никога не критикува мнението ми. Когато съм разстроена никога няма да ме потупа по рамото или да ми подаде салфетка, знае колко мразя този признак на съчувствие. Проблем е само, че и съвети не дава, но и да даваше надали щях да я послушам. Не ме съди, не ме поучава, не ми се изнервя, не ме нагрубява, не ме игнорира, не се опитва безуспешно да ме развеселява, държи се каменно студено, но винаги е там. На която и страна да се обърна тя ще е до мен и ще чака изповед, сълза или самотно признание. Не ме лъже, не ме мами, не ме забравя, само мълчи и слуша. Вярна приятелка ми е тя. Само тя ме чува винаги когато имам нужда да кажа нещо. Стената. Само на стената й пука толкова много. Зелената стена в стаята ми, моя мила приятелка и любима слушателка.

Друго измерение

Живеехме в центъра на София. Малък, двустаен, тавански апартамент. Ново строителство. Беше луксозно, но не много скъпо. Истинска находка и на удобно място - тиха, малка пресечка на централен булевард. Направихме си го много уютно. Сложихме меки килими, боядисахме в червено спалнята, а хола в светло зелено. Имахме голяма хубава спалня, на която аз държах да спим само с черни чаршафи. Бяхме се уредили дори и с балконче. Мъничко, но имаше място за моите китки и за две плетени столчета и масичка, на които пиехме сутрин кафето си.

Добре се бяхме наместили в нашия малък рай. Сметките ни не бяха големи, защото и двамата пътувахме често по работа. Справяхме се доста добре за възрастта си. Той имаше собствена фирма. Занимаваше се с много проекти и имаше отбрани верни клиенти, които разчитаха на него. Аз снимах. Пътувах често до Виена за фотосесии. Напоследък и той идваше с мен. Сключи договор с голяма австрийска компания и аз му помагах в работата.

Когато не бяхме толкова заети прекарвахме цялото си време заедно, както едно време. Сутрин, след бърз душ, аз правех закуска. Препичах филийки и ги мажех с топено сирене. Правех кафе, на себе си голямо капучино, а на него дълго и силно, без захар. Бяхме се поглезили и със сокоизстисквачка, така че сутрин на масата ни винаги имаше пресен сок от портокали. Подреждах масата и отивах с топлата ароматна чаша да го събудя. Ставаше трудно, но нежните ласки винаги имаха бърз ефект. Сядахме на балкончето, закусвахме и се наслаждавахме на магическата тишина в центъра на столицата. Често се чудехме как е възможно да е толкова тихо и приятно тук. Като в провинцията. В продължение на няколко закуски развихме теория, че нашия малък апартамент е построен точно на границата на някакво друго измерение, защото не беше съвсем идеално - имахме съседи, заради които нощем трябваше да бъдем по-тихи. Но всичко останало сякаш беше от друг свят. Аз си държах на тази теория и когато задълбаех в нея той се засмиваше, погалваше ме по главата и казваше "Красавице, просто извадихме късмет. И на нас трябваше да се случи." Знаех, че е прав, но за мен утрините ни бяха прекарвани в друг свят.

След закуска излизахме на разходка. Още не бяхме обзавели напълно, затова често в разходките си стигахме до магазини за мебели и домашно обзавеждане. Разглеждахме ги дълго и подбирахме внимателно. Винаги си тръгвахме с добра покупка или добра идея. Често се виждахме с приятели и ходехме в любимия ни бар. Пиехме по един коктейл, смеехме се, слушахме приятна музика, разпускахме, правехме планове и мечтаехме. Вечер се прибирахме пригладнели и жадни за ласки и любов. Понякога не се въздържахме и навън, но вече не беше толкова често като едно време. Сготвяхме си нещо бързо и тичахме към спалнята преди да сме преяли. Събличахме се един друг пъргаво и се мятахме в черните завивки. Понякога той ме вдигаше и ме хвърляше в спалнята, а после бавно се изкачваше с поглед и език по голите ми крака. Друг път аз го блъсках яростно и започвах да го хапя за врата неистово. Имаше много страст в нас, дори след толкова години. Нощите ни бяха красиви, романтични, страстни, груби, бурни, нежни, дълги, интересни и любовни. А сънят спокоен. Винаги заспивах пристисната в прегръдките му и се будех притиснала го в моите.

Понякога се сепвах и се стрясках усещайки, че живея в някаква приказка или съм затворена в безкраен сън като Снежанка, но после пак се унасях в моя малък рай и забравях подозренията си. Те обаче винаги ме глождеха отвътре. Ядяха прашинка по прашинка щастието ми. Дали наистина имахме всичко това или другото измерение беше просто една илюзия, в която някоя зла магьосница ни бе заключила и чакаше удобния момент да разруши всичко около нас и да ни разкрие грозната реалност? Не знаех отговора на този въпрос, дори не знаех, че си го задавам...

Достатъчна

Вярваш в мен прекалено много,

А аз страх от разочарования тая дълбоко.

Не вярвам, че съм достатъчно добра,

Не знам, дали съм достатъчно силна.

Даряваш ме с надежда и подкрепа,

Но дали не лъжа се сама?

До мен стоиш от началото до края,

Но дали достатъчно е това?

В съмнения и уплах облечена съм аз,

Страх от самата себе си и от теб.

Достатъчно невероятна ли съм аз

И достатъчна добра ли съм за теб?

Пролетна буря.

Капките се стичат мъчително по мръсния прозорец. Оставят кристални следи, като шейна в бяла преспа. Седя на прозореца запалила цигара и държа здраво обектива. Не съм много облечена, разбира се. Чакам поредната мълния да съдере черното одеяло в небето, за да я уловя и затворя в апарата си. Разбира се не се получава. Още не сме се опознали с моя нов приятел, не му знам дълбоките тайни. Димът обаче влиза остро и нежно в дробовете ми. Колко противно, че прибягнах до тази терапия. За сега обаче, положението не е буреносно, само пейзажа навън, в главата и в сърцето ми. Прибирам обектива, достатъчно го намокрих. Голите ми крака вече не усещат студа и капките. Паля още една цигара и се

Поглеждам към телефона на леглото. Разбира се, че не свети, но съм винаги нащрек. Превърна ми се в навик. Светкавиците си стягаха багажа и продължаваха към някоя друга част на София. Защо си тръгват, защо ме оставяте сама, точно сега? Днес всички си тръгнаха от мен. Днес, когато чаках истината. Но и тя не се появи пред входа ми. Сигурно бурята я изплаши. Ама не й се сърдя, може да е искала да ме спаси от поредната болка.

Знам, че е така, защото ми подари настинка.

Имало романтика?

Има срамежливи погледи. Има летящи въздишки. Има засрамени усмивки. Има горещи подскоци. Има малки незначителни моменти, които завъртат целия свят. Има всички тези звезди в небето, а аз не знаех за нито една. Сега ги виждам, сякаш токущо съм се родила. Виждам ги в хората около мен, като прогледнал слепец. Попивам тяхната излюпила се романтика, като парцал за под и я преглъщам през сълзи.
Чакам дъло, още чакам, цял живот. В чакането си подминах много неща, важни неща. Извръщах заблудено глава. Забравих дори, че съществуват. Сега е вече късно, няма връщане назад, изпуснатото остава в затворената книга.
Не съжалявах... не знаех. Сега дълго мисля. Желая. Мечтая. И плача сякаш оплаквам близък покойник. А не е ли така? Та всичко това загина...
И него ще погреба и пак ще забравя. В пропастта ще пусна и още една прашинка от сърцето... Станаха вече много, дали ще издържи още дълго горкото?

Падам си по малките сантименталности, 

не по грандиозните изпълнения.

Улицата.

Зеленото е по-зелено. Синьото е по-синьо. Слънцето не само свети, Поличките летят. Босите крачета греят асфалта. Цветята се смеят. Люляците упояват. Буболечките нахалстват. Очичките светят. Кожата ухае. Нощите са горещи и прекалено кратки. Дните са безкрайни и тъй желани. Улиците са прашни и самотни. Сърцата копнеят за романтика и страст.

Всяка нощ тялото ми търси копринения допир. Чаршафите ми пречат. Възглавницата не ухае. Сама в леглото със самотните романтични мисли и надежди. Будя се от страх. Обличам се в просъница и излизам на улицата. Сядам на тротоара. Паля цигара. Чакам. Гледам влюбено и мрачно към клоните над мен. Цигарата гори бавно. Проследявам фаровете на ранобудниците бързащи за работа. Чакан топлия изгрев и нещо да се случи. Прозорците на блоковете се будят и не поглеждат към плахите лъчи. Нищо не се случва. Ежедневието стартира по график.

Зеленото е по-зелено. Синьото по-синьо. Люляците упояват. Кожата ухае. Но пак нищо не се случва. Гася цигарата в едно паве. Ставам. Поглеждам с последна надежда към улицата и влизам в сивия вход със залязващ романтичен поглед.

Люлящите се от вятъра люляци.

Погледите ни се срещат ей така, 

Миг вълшебен, просто миг от пролетта, 

Миг откраднат само за две души, 

Миг, във който сме само аз и ти.

Мидички в саксийка

Вървях по улица Раковска един ден и оглеждах витрините, но сякаш не ги виждах. Мисълта ми се рееше, както винаги и на моменти дори забравях на къде бях тръгнала. Минах покрай един магазин за цветя. И него почти не видях. Нямаше да се спра, ако на витрината, с големи черни букви, не пишеше "Мидички в саксийка - сбъднато желание". Облещих се и се зачудих за какво иде реч, пък и баш в магазин за цветя. Реших да рискувам и да вляза, но погледнах продавачката с подозрение дали е наред с главата.
Беше възрастна жена с руси букли и изискани очила, които се държаха сякаш на магия на върха на носа й. Беше облечена в синя кадифена рокля с дълги ръкави. Нещо наистина не й беше наред, защото беше лято и беше невъзможно да не се е сварила, като яйце в нея. И тя ме погледна подозрително, но после меко ми се усмихна и ме прикани с пръст да се приближа. Огледах се внимателно. Беше пълно с най-обикновени цветя. Магазина изглеждаше абсолютно нормален и все пак се чувствах притеснена. Приближих се към чудатата жена и я погледнах в стъклено сините й очи. Тя ми се усмихна още повече.
- Какво ще обичаш мило момиче? - изписука с камбанен глас тя.
- Искам да попитам за надписа на витрината. - поколебах се аз.
- И какво за надписа на витрината, правописна грешка ли съм допуснала? - притесни се жената. - Не, съвсем не! - казах аз уплашено, да не съм я обидила. - Просто исках да разбера какви са тези мидички в саксийка.
Тактично пропуснах частта със сбъднатите желания, за да не нахалствам, и за да не звуча прекалено доверчива, въпреки че изгарях от желание да разбера мидичките ли сбъдват желания.
Продавачката ми се усмихна още по-доволно и избърбори тихичко:
- Засаждаш ето тези малки бели мидички в саксийка - започна тя като ми подаде една торбичка от лилаво кадифе. - Докато ги садиш си мислиш за нещо, което искаш, или нещо любимо, или просто си пожелаваш нещо. Аз ти гарантирам, че докато садиш твоите мидички, някъде някой също сади своите мидички и си мисли за същото, за което и ти.
- Чакай, чакай! - прекъснах я аз нервно. - Как така садя миди? И кой е тоя дето ще е някъде "там" и също ще сади миди, пък даже и щял да си мисли същото като мен? Ти будалкаш ли ме нещо?
Ядосах се малко, но замълчах и пак я погледнах в кристалните очи. Жената не спираше да се усмихва.
- Вземи торбичката, мило момиче. Засади мидичките и ако нищо не се случи в следващите три години нищо няма да ми дължиш. - продължи спокойно жената.
- А иначе какво бих ти дължала? - бях изключително недоверчив човек, както вече сте се досетили.
- Ще ми дължиш признание и три стотинки.
- Признание и три стотинки? Защо пък точно три стотинки? - пак недоверчива.
- Три стотинки, защото ти давам три мидички, а сбъднатото желание е безплатно.
- Безплатно... - изпуснах се без да искам.
Жената се обърна, отиде до една саксия и започна да слага пръст в нея. Стоях и гледах стъписано, не знаех какво да правя със себе си и мидичките. Жената не се обърна повече само изписука:
- Приятен ден.
Излязох бавно от магазина и поех по пътя си по улица Раковска.

...

В шкафа в кухнята имаше някъде забутана една малка зелена саксийка. За да я изровя от там трябваше да изчистя целия шкаф, защото прахта се разлетя из стаята. Много се изнервих и ми отне около два часа докато измия всичко, а после разбира се и да си взема душ. В края на деня естествено бях забравила, защо върших цялата тази ненужна работа.
Слънцето залязваше зад съседните блокове, когато зърнах кадифената торбичка и скочих от леглото. Отидох на балкона и извадих чувала с пръст. Сипах една шепа в малката саксийка. Бавно развързах копринената панделка на торбичката и надникнах вътре. Наистина имаше три мидички, малки и бели. Подредих ги в пръстта и ги загледах.
Мидички... Садя мидички.... Спомних си думите на странната жена. Трябвало да си мисля за нещо докато ги засаждам. Мислех си колко е странно, това което върша. Погледах ги още малко и се замислих за самите мидчики. Зачудих се от кой плаж ли са събрани. Дали са от нашето Черноморие? Представих си, че са намерени на някой девствен плаж на южното крайбрежие. Близо до Иракли например. Малък плаж със ситен, копринен пясък, ограден от красиви скали. Може дори да е някоя лагуна с кристално синя вода и малки вълнички да галят пръстите на краката ми. Мисълта ми отлетя към този рай.
Докато все още се наслаждавах на хубавата си фантазия и се препичах в малката си лагуна, сложих още една шепа пръст върху мидичките и я натиснах с юмрук да потъне добре. По навик полях саксийката с малко вода и я сложих в единия ъгъл на терасата.

...

След време забравих за мидите. Бях сложила няколко други саксии пред зелената. Растенията порастнаха големи и скриха напълно малката саксийка от погледа ми. Един ден дори тя сякаш изчезна.

...

Една година отидохме с компанията до Иракли. Бяхме вече трети ден там, когато аз се бях излегнала на мокрия пясък и вълните галеха пръстите на краката ми. Някаква сянка се надвеси над главата ми и ме предизвика да отворя очи. Не бях виждала това лице от близо три години. Дори се стреснах малко. Скочих бързо на крака и го поздравих с неловка и засрамена усмивка. Той нежно ми подаде ръка. Поех я плахо, а той стисна моята и сякш ток премина по цялото ми тяло. Настръхнах и се изчервих.
След две седмици на Иракли реших да се разходя в местността и да остана сама с мислите си. По пътя видях една жена, която береше клонки от едно дърво. Беше облечена с кадифена рокля, а бризът разплиташе русите й къдрици. Подминах я без да я поздравя. След три крачки чух камбанен глас:
- Дължиш ми едно признание и три стотинки.
Подскочих от страх. Обърнах се рязко и зяпнах жената. Беше тя. Онази с мидите. Усмихнах се плахо и се приближих. Тя не ме погледна.
- Сега нямам три стотинки, но признание веднага ти давам. И благодарност. Ела с мен на плажа. Ще те почерпя разхладителна напитка и ще ти дам трите стотинки. Ако пожелаеш можеш дори да останеш с нас на вечеря. Той ще се радва да се видите отново и да ти благодари за неговите мидички.
- Благодаря мило момиче. Няма да дойда. Не искам трите стотинки. Благодарността ви и усмивката на лицето ти са ми достатъчна отплата. - обърна се най-накрая старата.
Бръкнах в джоба на полата си и хванах ръката й. В шепата й пуснах три мидички.
- Засади ги. А след три години аз ще дойда в магазина да си поискам твоята усмивка.
Жената пророни една сълза и ме погали по бузата. Целунах й ръката и поех по прашната пътечка обратно към плажа.

Ibiza Bar

I'm so afraid of the mistakes that I've made,

Breaking every time that I wake,

I feel like a cardboard and cut-out man,

So give me a time when the characters rhyme and the storyline is kind.

I've aged an age since the first page,

I've lived every line that you wrote,

Take me down, take me down, from the shelf above your head,

And give me a time when the characters rhyme and the storyline is kind.

And if I am left on the shelf like the rest,

And if the epilogue reads like a sad song.

Please pick-up your camera and use me again

And give me a time when the characters rhyme and the storyline is kind.

Малките-големи неща в живота.

Мисля си за случайностите, съвпаденията и малките-големи неща в живота. Чудя се такива ли са в действителност и дали биха значели и влияели ако не ги приемахме като такива. Не вярвам в съдбата, не вярвам в предначертани пътеки и писани съдби. Всичко е такова каквото си го сготвиш. И все пак не мога да не се изненадвам, когато пътя ми пресича толкова невероятно и голямо съвпадение, че ме завърта на 360 градуса и ме тупва по главата тежко. Как се случва? От къде идва? Как баш на мен ще се случи? Как е възможно, чак сега да го разбирам, когато вече е прекалено късно? И дали, че го разбирам във въпросния момент е всъщност цялата мистерия забулила случайността? Преживяла съм много причудливи съвпадения, но само няколко са ме карали да се усъмня в житейската си нагласа. Не бих сменила принципите си и вярата си, но и няма да спра да се изненадвам и търся несъществуващото логично обяснение в главата си. А онова, което буди адреналина в подобни случайности е да го изживяваш, осъзнаваш и преценяваш, защото може и да е магия, а ти дори да не подозираш.

Words are too messy...

I ain’t afraid to let it out, I’m unafraid to take that fall

But I have found beyond all doubt we say more by saying nothing at all!

In my fantasy you look good entwined

In my hair and skin and spit and sweat and spilled red wine

You’re my deep secret, I’m your pantomime

I’ll just move my hands, I promise you’ll see what I mean!

Ад.

Бясна съм

Нервна съм.

Възбудена съм.

Щастлива съм.

Доволна съм.

Крайна съм.

Безпомощна съм.

Отчаяна съм.

Тъжна съм.

Силна съм.

Невъзможна съм.

Лоша съм.

Честна съм.

Мила съм.

Палава съм.

Мълчалива съм.

Притеснена съм.

Добра съм.

Забравена съм.

Изоставена съм.

Нежна съм.

Грозна съм.

Жадна съм.

Пленена съм.

Цветна съм.

Пияна съм.

Уморена съм.

Морска съм.

Сама.

Екрана се отразяваше в леко запотените ми очила. Лежа само по хавлия в огромната спалня. Пия сок от ананас и пиша. Сама съм. Повтарям си наум колко добре се чувствам точно в този момент. Сама. Навън е пълен мрак, чува се само старата котка в двора. Разгонила се е. И тя е сама. Повторението на мислите ми почва леко да ме изнервя и почуквам с пръсти по стъклената чаша. Оглеждам се притеснено. Празнотата около тялото ми започва да шепне в ухото ми: "Сама си. Сама си. Сама си." Отпивам голяма глътка и преглъщам тежко със затворени очи. "Сама си" проехтява в пълната ми глава. Как се чува ехо, като там е толкова претъпкано?

Изведнъж се отпускам и се пускам по течението на мислите си. Още съм сама в леглото. Изведнъж светва още една светлина освен монитора и се чува кратко прозвъняване. SMS. "Слез долу!" Удивителния знак на края на краткото изречение ме разтрепери. Топли вълни обляха голото, все още влажно тяло, но замръзнах и настръхнах. Хвърлих лаптопа настрана и бързо нахлузих дънките. Дори не сложих бельо. Закопчах ципа на суичъра и той залепна за влажния ми гръб. Нахлузих кецовете, грабнах ключовете и си забравих якето. Слязох бързо до първия етаж, но преди входната врата забавих крачка. Сърцето ми заби лудешки. Искаше мигом да разкопчее суичъра и да избяга надалеч. Притиснах го с ръце, вдишах и бутнах вратата. Таксито тъкмо потегляше. Бавно ли се облякох? Огледах се в пълния мрак. Очите ми съзряха фигурата. Поколебах се, но тръгнах напред стискайки здраво ключовете, а на тях висеше спрея ми. Не ги стисках от страх, че не знам коя е тъмната фигура, защото знаех, никъде не можех да сбъркам този силует. Стисках ги от страх какво ще се случи след малко. Приближих се още малко и сенките започнаха да стават по ясни. Изведнъж не издържах, краката ми омекнаха, подкосиха се, препънах се леко в собствения си крак и хукнах напред. Метнах се на раменете ти и стиснах колкото сили имах. Те не бяха много, но ти усети и стисна още по-силно от мен. Не можех да дишам, но не защото прегръдката ме задушаваше. Не исках да отпусна хватката си, но исках да видя очите ти. Колебаех се поне още една минута. Ти не пускаше. Сигурно и ти си се двоумял за същото. Усещах го. Отпускаше леко и несигурно, но пак стискаше и въздишаше. Аз не можех да въздъхна, нямах сили, нямах дъх. Главата ми започна да пулсира. Толкова бързо се беше изпразнила, че ми се зави свят. Сякаш цял век стояхме така, а бяха минали само две минути. Накрая не се стърпяхме и пуснахме едновременно. Бързо преместих очилата си на главата, за да не крия сините си петънца. Исках да съм смела. Вдигнах глава и мигом потънах в кафявите дълбини. Светли, ярки, топли, сякаш сияеха като две светулки. За момент дори съзрях пламък, но премигнах и той изчезна. Тялото ми беше празно. Сърцето явно си беше пробило път и беше изчезнало, а със себе си беше завлякло всичките ми мускули. Краката ме се държаха на магия и лекичко ме полюшваха пияно. Загубих се. Дори не знам как изглеждах. Сигурно бях рошава, с уморени кръгове под очите и със зяпнала леко захилена уста. Колко ли глупаво съм изглеждала? В следващия момент ти плъзна ръка по рамото ми към дланта и сгуши пръстите си в шепата ми. С другата помилва бузата ми и отметна рус кичур коса от очите. Хвана ми леко лицето и потърка с палци подутото под очите ми. Защо, какво ми имаше, толкова ли ужасно изглеждах, че се опитваше да изтриеш нещо? После осъзнах какво правиш. Бършеш сълзите ми. Плача? Кога съм се разплакала? Защо плача? От щастие ли, или от болка, или от страх? Празно. Всичко беше празно. Нищо не знаех. Зачудих се дали си помня името, да не съм си ударила главата в бързината да сляза и да съм забравила коя съм. Не, знам коя съм. Просто не знам какво чувствам.

Отново потънах в кафявите морета пред мен и забравих дори това. Не се движехме. Не говорехме. Нямаше нужда. Мигнах най-накрая и излязох от транса. Спомних си. Трябваше да съм смела, точно така. Вдигнах ръце и хванах твоите, които бяха още на лицето ми. Свалих ги бавно, за да може хубаво да погалиш бузите ми и ги хванах здраво. После със сетни сили се помръднах. Поведох те към входната врата. Отворих я бавно, издърпах те в мрачния вход и пуснах тежката врата да се затвори след нас.

Не бой се.

Как да ти разкажа за всички чувства?

Как да ти покажа какво си мисля?

Как да видиш, поглед свеждам всеки път?

Как да видя аз от страха в сърцето?

Треперят ми ръцете нервно, 

Преплитам пръсти гузно.

Гледам си в краката детски

И крия погледа си от твоя.

Хващаш нежно ръката ми,

Стискаш страстно и до болка,

Сякаш наум прошепваш ми "Не бой се"

Изтръпвам цяла и потичат ми сълзите.

Разказваш ми за мечтите си,

Рисуваш ми морски картини,

Споделяш ми искрени тайни,

Но и твоя погледа бяга от мен.

Стрaх, несигурност, желание,

Страст, болка, вдъхновение,

Изпълват стаята и догарят свещите.

Не издържам вече, прегърни ме!

На брега.

Вълните се разбиват гръмко в прибоя. Слънцето плахо и срамежливо се показва на хоризонта и с първите си лъчи мигновено сгрява златния пясък под телата ни. Седнали сме голи, уморени и го чакаме нетърпеливо и любовно. Сгушила съм се в прегръдката ти и слушам леките ти въздишки в ухото ми. Заглушават вълните, заглушават и мислите ми. Увил си топло ръце около мен като одеяло, но аз горя отвътре.

Мълчим вече часове наред. Мълчим в очакване реалността да ни забие строгия си, зъл плесник, да отворим очи и всеки да е в празното си студено легло между четири бездушни стени. Но съня ни подарява още няколко минути блаженство.

Слънцето расте и сякаш се е вторачило в нас опитвайки се да разбере кое не е наред в тази приказна картина. Дали нервните ни ръце, дали сведения ти поглед, дали сълзата на бузата ми? Слънцето не може да си си обясни тъгата струяща от хармонията на нежните ни, вплетени тела. Страх го е да попита. И мен ме е страх да попитам. Страх ме е да извърна глава и да срещна искрения ти, но тъжен поглед, защото ще разбера, че всичко това е просто сън и преди да успея да се вкопча в него, той ще свърши гръмко и отново ще остана сама с несбъднатите си мечти. Сълзите стават две, а аз се сгушвам още по-силно в теб. Страх ме е да затворя очи, за да облекча болката им, но усещайки преплетените ти ръце в моите, как желано ме притискат до горещата ти гръд, очите ми не издържат и притварят клепачи.

Мигом се опомням и ококорвам! Но грешката е сторена. Краят е настъпил. Сама съм в студените завивки. Сама съм заклещена между четирите стени. Сълзите напират. Мислите ми се лутат, търсят пак онова място, викат те безпомощно. Губят се в настоящето и болката от невъзможната мечта. Затварям аз очи и наивно си пожелавам някой ден да видя изгрева от брега, притисната в истинската ти прегръдка.

Сълзите ми.

Сълзите ми могат да напълнят цял океан,

Сълзите ми могат да изкъпят цял народ.

Като в езеро да заживеят безброй златни рибки,

Като в морето да заплуват бели параходи.

Сълзите ми се леят като кристални водопади,

Но сълзите ми не красят райски оазиси.

Сълзите почернят бялото ми лице,

Сълзите ми давят сакатата ми душа.

Сълзите ми щастието потопиха,

Буреносно и слънцето погубиха.

Сълзите ми грозна ме направиха,

Самотна, забравена и изгубена ме оставиха.

Спаси вдъхновението ми.

Искам да пиша постоянно. Да пиша, да пиша, да пиша. Където и да съм - да пиша, каквото и да правя - да пиша, каквото и да мисля - да го напиша, каквото и да чувствам - да го опиша. Когато нещо е трудно, забранено, невъзможно е най-желано. Но аз продължавам да пиша въпреки това, въпреки всичко. Не мога да се изразя. Мисля много. Не мога да го напиша всичкото. Чувствам много. Не мога да го опиша изобщо. Страх ме е от думите ми. Какво изпитвам? Как да го кажа? Как да го напиша? Думи много, пространство много, а нищо не излиза.

Заседнала в черна тиха дупка, тъпча прашната земя и мисля ли, премислям. Въпрос след въпрос, а аз газя в отговорите и не ги чувам, не ги прочитам, не мога да ги напиша, не мога да ги кажа. Силно чувствам, чак шурти от болните ми очи, всяка нощ... Искам да го изкрещя, да го споделя на ухо, да го изпея, да го затанцувам, да го нарисувам, а не мога. Нещо дърпа ме назад, нещо държи ме за гушата, нещо вързало ми е ръцете. Боли ме чак. Заседнало е всичкото в гърдите и се трупа ли трупа по гърлото. Задушава ме. Убива ме. Не мога да го изкарам от там колкото и да дърпам, бутам, викам, плача. Страх ме е да го изрека, камоли покажа. Страх ме е от самотата, от тъгата, от пренебрежението, от игнорирането, от гнева, яда, разстоянието, другите на второ, трето, четвърто и пето място, от времето, от самия страх. Страх ме е!

А сега какво да правя? Как да преодолея страха? Как да изкарам вдъхновението от черната си дупка? Искам да пиша, да пиша истински, красиво, грубо, честно, романтично и духовито. Да кажа всичко, което тая. Но помощ ми трябва. Някой да се гмурне в мен и да спаси вдъхновението ми. Някой да ме вдъхнови! Ти!

Забрави ме вече.

Времето минава.

Нещата се менят.

Болката се усилва.

Щастието се губи.

Целувките далеч.

Прегръдките студени.

Доверието се бори.

Надеждата боли.

Нуждата се игнорира.

Сълзите надделяват.

Спомена изчезва.

Мисълта гори.

Времето минава.

Забрави ме вече.

Разтоянието побеждава.

Любовта се мъчи.

Идвай си вече.

Твоята груба романтика.

В просъница се просълзих. Денят ми пак ще е тъжен сигурно. Отварям тежко очи, разтърквам ги с мъка. Поглеждам мъгливо тавана и се замислям. Будя се сама и тъжна в празно студено легло, как няма денят да не е тъжен. Събирам сили да се надигна, но не сили ми трябват, а желание. Нямам желание. Предпочитам да остана под завивките в съня, където не съм сама и не съм нещастна. Не мога да остана тук, мрачния, дъждовен свят ме вика. Сядам уморено в леглото и продължавам да търкам очите, не защото съм още сънена, а защото сълзите се опитват да рукнат. Не бива да им позволявам, не пак, трябва поне една сутрин да съм силна. Трудно е.

Отварям лаптопа чакащ на бюрото до леглото. Екрана светва, но ми трябват няколко секунди да го фокусирам. Долу в ляво свети в оранжево. Потръпвам, а в гърдите ми става тясно и напрегнато. Отварям прозореца на екрана и това си ти. Не си написал никакво послание, нищо конкретно. Пратил си ми песен. Това се случва рядко, а когато се случи е специално. Знам, че искаш да ми кажеш нещо с тази песен, нещо което не можеш по-добре да обясниш сам или не искаш. Знаех си, че и днес няма да мога да сдържа сълзите си. Пускам песента и затварям очи, за да чуя всичко, да не пропусна важен стих.

Очите ми пак прогарят клепачите. Горещите капки тичат по бузите, по ръцете, по възглавницата, по ръкавите, по врата ми. Вулгарно, но красиво, мило, нежно, искрено, истинско, като теб. Песента си ти. Такъв, какъвто те харесвам, този в който се влюбих. Няма цензура, няма спестени думи, но е изпълнена с романтика и нежност.

"но сърцето ми спира, спира да бие,
ако тебе във някой друг те открие."

Сърцето ми никога не спира да бие за теб, защото никога не можа, не може и сега и не би могло да открие теб в друг. Бие за теб, за целия теб, такъв какъвто си, аз и ти, завинаги, всеки ден. Винаги съм твоя и винаги ще те търся, такъв какъвто си, не искам друго. Искам цинизма, искам шума, искам страстта, искам лудия секс, искам белезите по гърба ми, треперещите колене и мократа коса. Искам и похабените нерви, изблиците на агресия, тъгата, болката, нежната милувка накрая. Сърцето ми бие за това. Всичко си ти.

Песента свършва и аз не мога да стана от леглото вече. Лицето ми е плувнало в пот и сълзи, очите ми кървясъли търсят спокойствие, но усмивката ми обърква тази тъжна картина. Красотата на този рядък романтичен жест ме натъжава, прави ме щастлива и ме възбужда до болка. Искаше ми се да си тук, за да усетиш колко силно бие сърцето ми за теб. Да видиш какво ми причинява твоята приказна, груба романтика, как ме преобразява, как ме възбужда. Разкъсвам дрехите ти наум и те любя... не, чукам те, чукам те силно, яростно и истински. Красиво, нежно и до болка. Сърцето ми бие за теб. Защо не си тук?