Пролетна буря.

Капките се стичат мъчително по мръсния прозорец. Оставят кристални следи, като шейна в бяла преспа. Седя на прозореца запалила цигара и държа здраво обектива. Не съм много облечена, разбира се. Чакам поредната мълния да съдере черното одеяло в небето, за да я уловя и затворя в апарата си. Разбира се не се получава. Още не сме се опознали с моя нов приятел, не му знам дълбоките тайни. Димът обаче влиза остро и нежно в дробовете ми. Колко противно, че прибягнах до тази терапия. За сега обаче, положението не е буреносно, само пейзажа навън, в главата и в сърцето ми. Прибирам обектива, достатъчно го намокрих. Голите ми крака вече не усещат студа и капките. Паля още една цигара и се

Поглеждам към телефона на леглото. Разбира се, че не свети, но съм винаги нащрек. Превърна ми се в навик. Светкавиците си стягаха багажа и продължаваха към някоя друга част на София. Защо си тръгват, защо ме оставяте сама, точно сега? Днес всички си тръгнаха от мен. Днес, когато чаках истината. Но и тя не се появи пред входа ми. Сигурно бурята я изплаши. Ама не й се сърдя, може да е искала да ме спаси от поредната болка.

Знам, че е така, защото ми подари настинка.