Имало романтика?

Има срамежливи погледи. Има летящи въздишки. Има засрамени усмивки. Има горещи подскоци. Има малки незначителни моменти, които завъртат целия свят. Има всички тези звезди в небето, а аз не знаех за нито една. Сега ги виждам, сякаш токущо съм се родила. Виждам ги в хората около мен, като прогледнал слепец. Попивам тяхната излюпила се романтика, като парцал за под и я преглъщам през сълзи.
Чакам дъло, още чакам, цял живот. В чакането си подминах много неща, важни неща. Извръщах заблудено глава. Забравих дори, че съществуват. Сега е вече късно, няма връщане назад, изпуснатото остава в затворената книга.
Не съжалявах... не знаех. Сега дълго мисля. Желая. Мечтая. И плача сякаш оплаквам близък покойник. А не е ли така? Та всичко това загина...
И него ще погреба и пак ще забравя. В пропастта ще пусна и още една прашинка от сърцето... Станаха вече много, дали ще издържи още дълго горкото?