EXPLOSIVE Detonates Again!!!

Емоционален срив, абсолютна интоксикация, шумо-предозиране, енергиен взрив, опустошителна агресия, разтърсващо щастие - малка част от връхлитащи свето-преобръщащи мигове на съвършенство. Ударните вълни агресивно заливат слуха с масивни звуци, топлина полива телата и замъглява естествения път на мисълта и свето-възприятието. Помещението се свива и разширява като сърце-туптене, а мощта на звука свива с менгеме сърцата в полуосъзнатите тела. Светкавици поразяват зрението, емоцията притъпява сетивността и всеки удар от обкръжението става неусетен, а болката измислена. Маршът на еуфорията продължава с меланхолични изкривявания в звуците. Бушуващите вълни затихват за стотни от секундата и заблъскват отново с необяснима сила. Замазаните цветове рисуват гениална картина в превъзбудените умове запечатващи тези извънземни моменти на прераждане. Въздухът намалява с всяла глътка живот, а концертът е към своят перфектен край. С мощен взрив от викове се поставя и краят на едно съвършено извънтелесно изживяване и реалността обидено взема надмощие над изтощената тълпа.

Before sunrise.

Daydream delusion, limousine eyelash. Oh baby with your pretty face. Drop a tear in my wineglass. Look at those big eyes. See what you mean to me. Sweet-cakes and milkshakes. I'm a delusion angel. I'm a fantasy parade. I want you to know what I think. Don't want you to guess anymore. You have no idea where I came from. We have no idea where we're going. Lodged in life. Like branches in a river. Flowing downstream. Caught in the current. I carry you. You'll carry me. That's how it could be. Don't you know me? Don't you know me by now?

Talk to the moon, send him a message.

Тъмнината заля тихите градски улици, нощните лампи се въплътиха в нощни стражи. Охраняваха луната, а тя полу-пълна се оглеждаше в тъмните прозорци на спящите апартаменти. Погледнах я и аз сякаш да завържа разговор. Исках да й задам въпрос. Но как да зададеш въпрос на луната? Мисълта заобикаля бързо около полукълбото, а сърцето ми запрепуска след спомените, сякъш се състезаваше със самото време. Една сбъркана надпревара. Колкото по-бързо тичаше то, жадувайки да настигне времето и не можейки, толкова повече времето се влачеше, но не позволяваше да бъде догонено. То не си играеше с чувството, просто така процедира времето с препускащите сърца, спазваше своя закон, състезаваше се по правилата.
А аз чакам, броя, спомням си, мечтая си, разсейвам се, тъгувам, преструвам се, надявам се. Очаквам сърцето ми да надбяга времето, сякъш това е възможно, копнея да спечели състезанието, жадувам за повратния момент. Моментът в който то ще догони времето, а то ще натисне газта и всеки час, всеки ден, всяка седмица ще се изпаряват като неусетни мигове, незабравими мигове. Моментът в който отново ще заспя в нежните прегръдки. Момент - кратък сезон.
Луната сякаш забеляза тъжният поглед през стъклото. Не отговори на въпроса. Сякаш само се опита да заспи, за да отстъпи по-бързо мястото си на слънцето, на поредният дълъг ден.

Eternally Missed

Забравям как да карам идеите си да танцуват.
Забравям да усещам вятъра и слънцето и дъжда и звездите, забравям да ги слушам.
Забравям да гледам през прозореца.
Забравям музиката, цветовете, снимките.
Забравям за какво копнея, а като се сетя забравям, че плача.
Забравям да броя минутите, миговете.
Забравям адреналина, еротиката, допира.
Забравям болката, но забравям и насладата.
Забравям ли теб?

Липсва ми това, чакам го, боря се да не забравям как се мечтае.

The Wall.

Стената в главата ти. Онази която те пази от онези чувства.
Онази която си успяла да издигнеш точно в последния момент преди те да те нападнат. Онази която не си успяла да вдигнеш на време и не си се защитила. И онази, която издигна там от самото начало, за да не повтаряш грешките си. Пазят те.
Онази която си успяла да издигнеш точно в последния момент понякога се поклаща, но никога не пада, тя е здрава, няма защо да се тревожиш за нея.
Онази която не си успяла да вдигнеш на време сега строиш. Строиш я бавно. От време на време тя се срива, но основите и са поставени, здрави са, знаеш, че един ден ще я завършиш и тя ще е здрава и ще те предпази от болката която са нанесли онези сили от които се страхуваш.
Но най-много трепериш над тази която си издигнала точно в началото. Бързала си тогава. Основите й не са достатъчно здрави. Тя самата е здрава, пази те и от самата тeб и от него. Но основите са нестабилни. Бдиш над нея денонощно, но от това няма ползва. Знаеш, че поддадат ли цялата стена ще рухне и няма да имаш нищо за което да се хванеш. Ще бъдеш по-уязвима от всякога.
Захванала си се с нестабилен и рисков "занаят". Другите дори не го обмислят като "професия". И защо да го правят. Тях не ги е страх от тези чувства като теб. Те ги желаят. Те обичат да ги чувстват и искат да бъдат щастливи. Но теб те е страх от щастието. Себеопазването е най-висшата ти цел, а "строителството", тези стени, те ще те опазят. Грешиш, но страха е по-силен. Винаги е бил.
И все пак дълбоко в пропуканото сърце което никога не си успяла да изградиш отново, се таи една истинска мечта. Мечтаеш някой да срути всички твои стени и да построи на тяхно място свят за теб и него, само за вас двамата..

Понякога дори си мечтаеш това да е човекът зад третата стена..