Тъмнината заля тихите градски улици, нощните лампи се въплътиха в нощни стражи. Охраняваха луната, а тя полу-пълна се оглеждаше в тъмните прозорци на спящите апартаменти. Погледнах я и аз сякаш да завържа разговор. Исках да й задам въпрос. Но как да зададеш въпрос на луната? Мисълта заобикаля бързо около полукълбото, а сърцето ми запрепуска след спомените, сякъш се състезаваше със самото време. Една сбъркана надпревара. Колкото по-бързо тичаше то, жадувайки да настигне времето и не можейки, толкова повече времето се влачеше, но не позволяваше да бъде догонено. То не си играеше с чувството, просто така процедира времето с препускащите сърца, спазваше своя закон, състезаваше се по правилата.
А аз чакам, броя, спомням си, мечтая си, разсейвам се, тъгувам, преструвам се, надявам се. Очаквам сърцето ми да надбяга времето, сякъш това е възможно, копнея да спечели състезанието, жадувам за повратния момент. Моментът в който то ще догони времето, а то ще натисне газта и всеки час, всеки ден, всяка седмица ще се изпаряват като неусетни мигове, незабравими мигове. Моментът в който отново ще заспя в нежните прегръдки. Момент - кратък сезон.
Луната сякаш забеляза тъжният поглед през стъклото. Не отговори на въпроса. Сякаш само се опита да заспи, за да отстъпи по-бързо мястото си на слънцето, на поредният дълъг ден.
0 comments:
Публикуване на коментар