Понякога ми е жал за нещастния романтик в мен. Тъжно ми е за нещата, които мечтая, смешни са ми нещата, на които се надявам, потискам се от романтичната приказка, която искам. Понякога дори мразя анимационните филми на Дисни, с които съм отгледана. Нереалните образи, с които съм израснала са смешни, а аз продължавам да им се възхищавам понякога. Момичетата не са нито принцеси, нито бедни красавици, който биват спасявани от принцове на бели коне, с нежни и отдадени сърца, пълни с любов и романтика, която неспирно споделят и пръскат в краката на избраните девойки.
Винаги съм имала тайна надежда, че един ден ще се почувствам като принцеса, и че моят принц ще сътвори някое чудо за мен. Ще ме вдигне на ръце и ще ме вкара в невъобразима приказка и всичко ще започне от една нежна и изпълнена с любов целувка. Представям си се в прекрасна рокля, въобразявам си, че съм най-красивото момиче и принца няма сили, нито желание да поглежда друга. Гледа само мен, желае само мен, щастлив е само с мен, обича ме.
Също така ме е и страх, че започвам да губя вяра в тези детски приказки и да ги мразя, защото каква учителка ще съм за моите деца, как ще ги ги уча на любов, когато самата аз губя вяра, надежда и...
