Улицата.

Зеленото е по-зелено. Синьото е по-синьо. Слънцето не само свети, Поличките летят. Босите крачета греят асфалта. Цветята се смеят. Люляците упояват. Буболечките нахалстват. Очичките светят. Кожата ухае. Нощите са горещи и прекалено кратки. Дните са безкрайни и тъй желани. Улиците са прашни и самотни. Сърцата копнеят за романтика и страст.

Всяка нощ тялото ми търси копринения допир. Чаршафите ми пречат. Възглавницата не ухае. Сама в леглото със самотните романтични мисли и надежди. Будя се от страх. Обличам се в просъница и излизам на улицата. Сядам на тротоара. Паля цигара. Чакам. Гледам влюбено и мрачно към клоните над мен. Цигарата гори бавно. Проследявам фаровете на ранобудниците бързащи за работа. Чакан топлия изгрев и нещо да се случи. Прозорците на блоковете се будят и не поглеждат към плахите лъчи. Нищо не се случва. Ежедневието стартира по график.

Зеленото е по-зелено. Синьото по-синьо. Люляците упояват. Кожата ухае. Но пак нищо не се случва. Гася цигарата в едно паве. Ставам. Поглеждам с последна надежда към улицата и влизам в сивия вход със залязващ романтичен поглед.

Люлящите се от вятъра люляци.

Погледите ни се срещат ей така, 

Миг вълшебен, просто миг от пролетта, 

Миг откраднат само за две души, 

Миг, във който сме само аз и ти.

Мидички в саксийка

Вървях по улица Раковска един ден и оглеждах витрините, но сякаш не ги виждах. Мисълта ми се рееше, както винаги и на моменти дори забравях на къде бях тръгнала. Минах покрай един магазин за цветя. И него почти не видях. Нямаше да се спра, ако на витрината, с големи черни букви, не пишеше "Мидички в саксийка - сбъднато желание". Облещих се и се зачудих за какво иде реч, пък и баш в магазин за цветя. Реших да рискувам и да вляза, но погледнах продавачката с подозрение дали е наред с главата.
Беше възрастна жена с руси букли и изискани очила, които се държаха сякаш на магия на върха на носа й. Беше облечена в синя кадифена рокля с дълги ръкави. Нещо наистина не й беше наред, защото беше лято и беше невъзможно да не се е сварила, като яйце в нея. И тя ме погледна подозрително, но после меко ми се усмихна и ме прикани с пръст да се приближа. Огледах се внимателно. Беше пълно с най-обикновени цветя. Магазина изглеждаше абсолютно нормален и все пак се чувствах притеснена. Приближих се към чудатата жена и я погледнах в стъклено сините й очи. Тя ми се усмихна още повече.
- Какво ще обичаш мило момиче? - изписука с камбанен глас тя.
- Искам да попитам за надписа на витрината. - поколебах се аз.
- И какво за надписа на витрината, правописна грешка ли съм допуснала? - притесни се жената. - Не, съвсем не! - казах аз уплашено, да не съм я обидила. - Просто исках да разбера какви са тези мидички в саксийка.
Тактично пропуснах частта със сбъднатите желания, за да не нахалствам, и за да не звуча прекалено доверчива, въпреки че изгарях от желание да разбера мидичките ли сбъдват желания.
Продавачката ми се усмихна още по-доволно и избърбори тихичко:
- Засаждаш ето тези малки бели мидички в саксийка - започна тя като ми подаде една торбичка от лилаво кадифе. - Докато ги садиш си мислиш за нещо, което искаш, или нещо любимо, или просто си пожелаваш нещо. Аз ти гарантирам, че докато садиш твоите мидички, някъде някой също сади своите мидички и си мисли за същото, за което и ти.
- Чакай, чакай! - прекъснах я аз нервно. - Как така садя миди? И кой е тоя дето ще е някъде "там" и също ще сади миди, пък даже и щял да си мисли същото като мен? Ти будалкаш ли ме нещо?
Ядосах се малко, но замълчах и пак я погледнах в кристалните очи. Жената не спираше да се усмихва.
- Вземи торбичката, мило момиче. Засади мидичките и ако нищо не се случи в следващите три години нищо няма да ми дължиш. - продължи спокойно жената.
- А иначе какво бих ти дължала? - бях изключително недоверчив човек, както вече сте се досетили.
- Ще ми дължиш признание и три стотинки.
- Признание и три стотинки? Защо пък точно три стотинки? - пак недоверчива.
- Три стотинки, защото ти давам три мидички, а сбъднатото желание е безплатно.
- Безплатно... - изпуснах се без да искам.
Жената се обърна, отиде до една саксия и започна да слага пръст в нея. Стоях и гледах стъписано, не знаех какво да правя със себе си и мидичките. Жената не се обърна повече само изписука:
- Приятен ден.
Излязох бавно от магазина и поех по пътя си по улица Раковска.

...

В шкафа в кухнята имаше някъде забутана една малка зелена саксийка. За да я изровя от там трябваше да изчистя целия шкаф, защото прахта се разлетя из стаята. Много се изнервих и ми отне около два часа докато измия всичко, а после разбира се и да си взема душ. В края на деня естествено бях забравила, защо върших цялата тази ненужна работа.
Слънцето залязваше зад съседните блокове, когато зърнах кадифената торбичка и скочих от леглото. Отидох на балкона и извадих чувала с пръст. Сипах една шепа в малката саксийка. Бавно развързах копринената панделка на торбичката и надникнах вътре. Наистина имаше три мидички, малки и бели. Подредих ги в пръстта и ги загледах.
Мидички... Садя мидички.... Спомних си думите на странната жена. Трябвало да си мисля за нещо докато ги засаждам. Мислех си колко е странно, това което върша. Погледах ги още малко и се замислих за самите мидчики. Зачудих се от кой плаж ли са събрани. Дали са от нашето Черноморие? Представих си, че са намерени на някой девствен плаж на южното крайбрежие. Близо до Иракли например. Малък плаж със ситен, копринен пясък, ограден от красиви скали. Може дори да е някоя лагуна с кристално синя вода и малки вълнички да галят пръстите на краката ми. Мисълта ми отлетя към този рай.
Докато все още се наслаждавах на хубавата си фантазия и се препичах в малката си лагуна, сложих още една шепа пръст върху мидичките и я натиснах с юмрук да потъне добре. По навик полях саксийката с малко вода и я сложих в единия ъгъл на терасата.

...

След време забравих за мидите. Бях сложила няколко други саксии пред зелената. Растенията порастнаха големи и скриха напълно малката саксийка от погледа ми. Един ден дори тя сякаш изчезна.

...

Една година отидохме с компанията до Иракли. Бяхме вече трети ден там, когато аз се бях излегнала на мокрия пясък и вълните галеха пръстите на краката ми. Някаква сянка се надвеси над главата ми и ме предизвика да отворя очи. Не бях виждала това лице от близо три години. Дори се стреснах малко. Скочих бързо на крака и го поздравих с неловка и засрамена усмивка. Той нежно ми подаде ръка. Поех я плахо, а той стисна моята и сякш ток премина по цялото ми тяло. Настръхнах и се изчервих.
След две седмици на Иракли реших да се разходя в местността и да остана сама с мислите си. По пътя видях една жена, която береше клонки от едно дърво. Беше облечена с кадифена рокля, а бризът разплиташе русите й къдрици. Подминах я без да я поздравя. След три крачки чух камбанен глас:
- Дължиш ми едно признание и три стотинки.
Подскочих от страх. Обърнах се рязко и зяпнах жената. Беше тя. Онази с мидите. Усмихнах се плахо и се приближих. Тя не ме погледна.
- Сега нямам три стотинки, но признание веднага ти давам. И благодарност. Ела с мен на плажа. Ще те почерпя разхладителна напитка и ще ти дам трите стотинки. Ако пожелаеш можеш дори да останеш с нас на вечеря. Той ще се радва да се видите отново и да ти благодари за неговите мидички.
- Благодаря мило момиче. Няма да дойда. Не искам трите стотинки. Благодарността ви и усмивката на лицето ти са ми достатъчна отплата. - обърна се най-накрая старата.
Бръкнах в джоба на полата си и хванах ръката й. В шепата й пуснах три мидички.
- Засади ги. А след три години аз ще дойда в магазина да си поискам твоята усмивка.
Жената пророни една сълза и ме погали по бузата. Целунах й ръката и поех по прашната пътечка обратно към плажа.

Ibiza Bar

I'm so afraid of the mistakes that I've made,

Breaking every time that I wake,

I feel like a cardboard and cut-out man,

So give me a time when the characters rhyme and the storyline is kind.

I've aged an age since the first page,

I've lived every line that you wrote,

Take me down, take me down, from the shelf above your head,

And give me a time when the characters rhyme and the storyline is kind.

And if I am left on the shelf like the rest,

And if the epilogue reads like a sad song.

Please pick-up your camera and use me again

And give me a time when the characters rhyme and the storyline is kind.

Малките-големи неща в живота.

Мисля си за случайностите, съвпаденията и малките-големи неща в живота. Чудя се такива ли са в действителност и дали биха значели и влияели ако не ги приемахме като такива. Не вярвам в съдбата, не вярвам в предначертани пътеки и писани съдби. Всичко е такова каквото си го сготвиш. И все пак не мога да не се изненадвам, когато пътя ми пресича толкова невероятно и голямо съвпадение, че ме завърта на 360 градуса и ме тупва по главата тежко. Как се случва? От къде идва? Как баш на мен ще се случи? Как е възможно, чак сега да го разбирам, когато вече е прекалено късно? И дали, че го разбирам във въпросния момент е всъщност цялата мистерия забулила случайността? Преживяла съм много причудливи съвпадения, но само няколко са ме карали да се усъмня в житейската си нагласа. Не бих сменила принципите си и вярата си, но и няма да спра да се изненадвам и търся несъществуващото логично обяснение в главата си. А онова, което буди адреналина в подобни случайности е да го изживяваш, осъзнаваш и преценяваш, защото може и да е магия, а ти дори да не подозираш.

Words are too messy...

I ain’t afraid to let it out, I’m unafraid to take that fall

But I have found beyond all doubt we say more by saying nothing at all!

In my fantasy you look good entwined

In my hair and skin and spit and sweat and spilled red wine

You’re my deep secret, I’m your pantomime

I’ll just move my hands, I promise you’ll see what I mean!

Ад.

Бясна съм

Нервна съм.

Възбудена съм.

Щастлива съм.

Доволна съм.

Крайна съм.

Безпомощна съм.

Отчаяна съм.

Тъжна съм.

Силна съм.

Невъзможна съм.

Лоша съм.

Честна съм.

Мила съм.

Палава съм.

Мълчалива съм.

Притеснена съм.

Добра съм.

Забравена съм.

Изоставена съм.

Нежна съм.

Грозна съм.

Жадна съм.

Пленена съм.

Цветна съм.

Пияна съм.

Уморена съм.

Морска съм.

Сама.

Екрана се отразяваше в леко запотените ми очила. Лежа само по хавлия в огромната спалня. Пия сок от ананас и пиша. Сама съм. Повтарям си наум колко добре се чувствам точно в този момент. Сама. Навън е пълен мрак, чува се само старата котка в двора. Разгонила се е. И тя е сама. Повторението на мислите ми почва леко да ме изнервя и почуквам с пръсти по стъклената чаша. Оглеждам се притеснено. Празнотата около тялото ми започва да шепне в ухото ми: "Сама си. Сама си. Сама си." Отпивам голяма глътка и преглъщам тежко със затворени очи. "Сама си" проехтява в пълната ми глава. Как се чува ехо, като там е толкова претъпкано?

Изведнъж се отпускам и се пускам по течението на мислите си. Още съм сама в леглото. Изведнъж светва още една светлина освен монитора и се чува кратко прозвъняване. SMS. "Слез долу!" Удивителния знак на края на краткото изречение ме разтрепери. Топли вълни обляха голото, все още влажно тяло, но замръзнах и настръхнах. Хвърлих лаптопа настрана и бързо нахлузих дънките. Дори не сложих бельо. Закопчах ципа на суичъра и той залепна за влажния ми гръб. Нахлузих кецовете, грабнах ключовете и си забравих якето. Слязох бързо до първия етаж, но преди входната врата забавих крачка. Сърцето ми заби лудешки. Искаше мигом да разкопчее суичъра и да избяга надалеч. Притиснах го с ръце, вдишах и бутнах вратата. Таксито тъкмо потегляше. Бавно ли се облякох? Огледах се в пълния мрак. Очите ми съзряха фигурата. Поколебах се, но тръгнах напред стискайки здраво ключовете, а на тях висеше спрея ми. Не ги стисках от страх, че не знам коя е тъмната фигура, защото знаех, никъде не можех да сбъркам този силует. Стисках ги от страх какво ще се случи след малко. Приближих се още малко и сенките започнаха да стават по ясни. Изведнъж не издържах, краката ми омекнаха, подкосиха се, препънах се леко в собствения си крак и хукнах напред. Метнах се на раменете ти и стиснах колкото сили имах. Те не бяха много, но ти усети и стисна още по-силно от мен. Не можех да дишам, но не защото прегръдката ме задушаваше. Не исках да отпусна хватката си, но исках да видя очите ти. Колебаех се поне още една минута. Ти не пускаше. Сигурно и ти си се двоумял за същото. Усещах го. Отпускаше леко и несигурно, но пак стискаше и въздишаше. Аз не можех да въздъхна, нямах сили, нямах дъх. Главата ми започна да пулсира. Толкова бързо се беше изпразнила, че ми се зави свят. Сякаш цял век стояхме така, а бяха минали само две минути. Накрая не се стърпяхме и пуснахме едновременно. Бързо преместих очилата си на главата, за да не крия сините си петънца. Исках да съм смела. Вдигнах глава и мигом потънах в кафявите дълбини. Светли, ярки, топли, сякаш сияеха като две светулки. За момент дори съзрях пламък, но премигнах и той изчезна. Тялото ми беше празно. Сърцето явно си беше пробило път и беше изчезнало, а със себе си беше завлякло всичките ми мускули. Краката ме се държаха на магия и лекичко ме полюшваха пияно. Загубих се. Дори не знам как изглеждах. Сигурно бях рошава, с уморени кръгове под очите и със зяпнала леко захилена уста. Колко ли глупаво съм изглеждала? В следващия момент ти плъзна ръка по рамото ми към дланта и сгуши пръстите си в шепата ми. С другата помилва бузата ми и отметна рус кичур коса от очите. Хвана ми леко лицето и потърка с палци подутото под очите ми. Защо, какво ми имаше, толкова ли ужасно изглеждах, че се опитваше да изтриеш нещо? После осъзнах какво правиш. Бършеш сълзите ми. Плача? Кога съм се разплакала? Защо плача? От щастие ли, или от болка, или от страх? Празно. Всичко беше празно. Нищо не знаех. Зачудих се дали си помня името, да не съм си ударила главата в бързината да сляза и да съм забравила коя съм. Не, знам коя съм. Просто не знам какво чувствам.

Отново потънах в кафявите морета пред мен и забравих дори това. Не се движехме. Не говорехме. Нямаше нужда. Мигнах най-накрая и излязох от транса. Спомних си. Трябваше да съм смела, точно така. Вдигнах ръце и хванах твоите, които бяха още на лицето ми. Свалих ги бавно, за да може хубаво да погалиш бузите ми и ги хванах здраво. После със сетни сили се помръднах. Поведох те към входната врата. Отворих я бавно, издърпах те в мрачния вход и пуснах тежката врата да се затвори след нас.

Не бой се.

Как да ти разкажа за всички чувства?

Как да ти покажа какво си мисля?

Как да видиш, поглед свеждам всеки път?

Как да видя аз от страха в сърцето?

Треперят ми ръцете нервно, 

Преплитам пръсти гузно.

Гледам си в краката детски

И крия погледа си от твоя.

Хващаш нежно ръката ми,

Стискаш страстно и до болка,

Сякаш наум прошепваш ми "Не бой се"

Изтръпвам цяла и потичат ми сълзите.

Разказваш ми за мечтите си,

Рисуваш ми морски картини,

Споделяш ми искрени тайни,

Но и твоя погледа бяга от мен.

Стрaх, несигурност, желание,

Страст, болка, вдъхновение,

Изпълват стаята и догарят свещите.

Не издържам вече, прегърни ме!

На брега.

Вълните се разбиват гръмко в прибоя. Слънцето плахо и срамежливо се показва на хоризонта и с първите си лъчи мигновено сгрява златния пясък под телата ни. Седнали сме голи, уморени и го чакаме нетърпеливо и любовно. Сгушила съм се в прегръдката ти и слушам леките ти въздишки в ухото ми. Заглушават вълните, заглушават и мислите ми. Увил си топло ръце около мен като одеяло, но аз горя отвътре.

Мълчим вече часове наред. Мълчим в очакване реалността да ни забие строгия си, зъл плесник, да отворим очи и всеки да е в празното си студено легло между четири бездушни стени. Но съня ни подарява още няколко минути блаженство.

Слънцето расте и сякаш се е вторачило в нас опитвайки се да разбере кое не е наред в тази приказна картина. Дали нервните ни ръце, дали сведения ти поглед, дали сълзата на бузата ми? Слънцето не може да си си обясни тъгата струяща от хармонията на нежните ни, вплетени тела. Страх го е да попита. И мен ме е страх да попитам. Страх ме е да извърна глава и да срещна искрения ти, но тъжен поглед, защото ще разбера, че всичко това е просто сън и преди да успея да се вкопча в него, той ще свърши гръмко и отново ще остана сама с несбъднатите си мечти. Сълзите стават две, а аз се сгушвам още по-силно в теб. Страх ме е да затворя очи, за да облекча болката им, но усещайки преплетените ти ръце в моите, как желано ме притискат до горещата ти гръд, очите ми не издържат и притварят клепачи.

Мигом се опомням и ококорвам! Но грешката е сторена. Краят е настъпил. Сама съм в студените завивки. Сама съм заклещена между четирите стени. Сълзите напират. Мислите ми се лутат, търсят пак онова място, викат те безпомощно. Губят се в настоящето и болката от невъзможната мечта. Затварям аз очи и наивно си пожелавам някой ден да видя изгрева от брега, притисната в истинската ти прегръдка.

Сълзите ми.

Сълзите ми могат да напълнят цял океан,

Сълзите ми могат да изкъпят цял народ.

Като в езеро да заживеят безброй златни рибки,

Като в морето да заплуват бели параходи.

Сълзите ми се леят като кристални водопади,

Но сълзите ми не красят райски оазиси.

Сълзите почернят бялото ми лице,

Сълзите ми давят сакатата ми душа.

Сълзите ми щастието потопиха,

Буреносно и слънцето погубиха.

Сълзите ми грозна ме направиха,

Самотна, забравена и изгубена ме оставиха.

Спаси вдъхновението ми.

Искам да пиша постоянно. Да пиша, да пиша, да пиша. Където и да съм - да пиша, каквото и да правя - да пиша, каквото и да мисля - да го напиша, каквото и да чувствам - да го опиша. Когато нещо е трудно, забранено, невъзможно е най-желано. Но аз продължавам да пиша въпреки това, въпреки всичко. Не мога да се изразя. Мисля много. Не мога да го напиша всичкото. Чувствам много. Не мога да го опиша изобщо. Страх ме е от думите ми. Какво изпитвам? Как да го кажа? Как да го напиша? Думи много, пространство много, а нищо не излиза.

Заседнала в черна тиха дупка, тъпча прашната земя и мисля ли, премислям. Въпрос след въпрос, а аз газя в отговорите и не ги чувам, не ги прочитам, не мога да ги напиша, не мога да ги кажа. Силно чувствам, чак шурти от болните ми очи, всяка нощ... Искам да го изкрещя, да го споделя на ухо, да го изпея, да го затанцувам, да го нарисувам, а не мога. Нещо дърпа ме назад, нещо държи ме за гушата, нещо вързало ми е ръцете. Боли ме чак. Заседнало е всичкото в гърдите и се трупа ли трупа по гърлото. Задушава ме. Убива ме. Не мога да го изкарам от там колкото и да дърпам, бутам, викам, плача. Страх ме е да го изрека, камоли покажа. Страх ме е от самотата, от тъгата, от пренебрежението, от игнорирането, от гнева, яда, разстоянието, другите на второ, трето, четвърто и пето място, от времето, от самия страх. Страх ме е!

А сега какво да правя? Как да преодолея страха? Как да изкарам вдъхновението от черната си дупка? Искам да пиша, да пиша истински, красиво, грубо, честно, романтично и духовито. Да кажа всичко, което тая. Но помощ ми трябва. Някой да се гмурне в мен и да спаси вдъхновението ми. Някой да ме вдъхнови! Ти!

Забрави ме вече.

Времето минава.

Нещата се менят.

Болката се усилва.

Щастието се губи.

Целувките далеч.

Прегръдките студени.

Доверието се бори.

Надеждата боли.

Нуждата се игнорира.

Сълзите надделяват.

Спомена изчезва.

Мисълта гори.

Времето минава.

Забрави ме вече.

Разтоянието побеждава.

Любовта се мъчи.

Идвай си вече.

Твоята груба романтика.

В просъница се просълзих. Денят ми пак ще е тъжен сигурно. Отварям тежко очи, разтърквам ги с мъка. Поглеждам мъгливо тавана и се замислям. Будя се сама и тъжна в празно студено легло, как няма денят да не е тъжен. Събирам сили да се надигна, но не сили ми трябват, а желание. Нямам желание. Предпочитам да остана под завивките в съня, където не съм сама и не съм нещастна. Не мога да остана тук, мрачния, дъждовен свят ме вика. Сядам уморено в леглото и продължавам да търкам очите, не защото съм още сънена, а защото сълзите се опитват да рукнат. Не бива да им позволявам, не пак, трябва поне една сутрин да съм силна. Трудно е.

Отварям лаптопа чакащ на бюрото до леглото. Екрана светва, но ми трябват няколко секунди да го фокусирам. Долу в ляво свети в оранжево. Потръпвам, а в гърдите ми става тясно и напрегнато. Отварям прозореца на екрана и това си ти. Не си написал никакво послание, нищо конкретно. Пратил си ми песен. Това се случва рядко, а когато се случи е специално. Знам, че искаш да ми кажеш нещо с тази песен, нещо което не можеш по-добре да обясниш сам или не искаш. Знаех си, че и днес няма да мога да сдържа сълзите си. Пускам песента и затварям очи, за да чуя всичко, да не пропусна важен стих.

Очите ми пак прогарят клепачите. Горещите капки тичат по бузите, по ръцете, по възглавницата, по ръкавите, по врата ми. Вулгарно, но красиво, мило, нежно, искрено, истинско, като теб. Песента си ти. Такъв, какъвто те харесвам, този в който се влюбих. Няма цензура, няма спестени думи, но е изпълнена с романтика и нежност.

"но сърцето ми спира, спира да бие,
ако тебе във някой друг те открие."

Сърцето ми никога не спира да бие за теб, защото никога не можа, не може и сега и не би могло да открие теб в друг. Бие за теб, за целия теб, такъв какъвто си, аз и ти, завинаги, всеки ден. Винаги съм твоя и винаги ще те търся, такъв какъвто си, не искам друго. Искам цинизма, искам шума, искам страстта, искам лудия секс, искам белезите по гърба ми, треперещите колене и мократа коса. Искам и похабените нерви, изблиците на агресия, тъгата, болката, нежната милувка накрая. Сърцето ми бие за това. Всичко си ти.

Песента свършва и аз не мога да стана от леглото вече. Лицето ми е плувнало в пот и сълзи, очите ми кървясъли търсят спокойствие, но усмивката ми обърква тази тъжна картина. Красотата на този рядък романтичен жест ме натъжава, прави ме щастлива и ме възбужда до болка. Искаше ми се да си тук, за да усетиш колко силно бие сърцето ми за теб. Да видиш какво ми причинява твоята приказна, груба романтика, как ме преобразява, как ме възбужда. Разкъсвам дрехите ти наум и те любя... не, чукам те, чукам те силно, яростно и истински. Красиво, нежно и до болка. Сърцето ми бие за теб. Защо не си тук?

Не спира да бие.

"нежни думи ти говоря,зная

и повярвай на тази приказка банална

че си последната,

с която искам да стигна до края."

Ремарк

" - Но какво си ти тогава?
- Нещо половинчато, нещо незавършено. Някаква отломка…
- Това е най-доброто… Разпалва въображението. Такива жени се обичат вечно. Завършените жени омръзват лесно."

~ Е.М.Ремарк - "Трима другари"

Без бельо.

Защо тя е в нашата приказка?

Не обсъждаме слона в стаята, а и двамата се задушаваме от присъствието му. Гледаш ме в очите и ми рисуваш прекрасни мечти за мен, за теб, за нас. Убеждаваш ме коя съм аз за теб, колко знача, колко силно чувстваш, не може никой да ме замени и в сънищата ти царувам. Като богинята Афродита бдяла съм над теб, само аз знам, само аз.

Тогава коя е тя? Какво прави там в стаята с нас? Защо е там от самото начало на тази уж само наша приказка? Прелиствам книгата ни и я виждам на всяка страница. Там беше онази нощ в бара, когато си тръгнах разплакана. Там беше, когато за първи път ми сготви спагети. Там беше, когато за първи път сподели колко много съм значела за теб. Там беше, когато дойде на морето за рождеия ми ден. Там беше когато се върнахме от най-дългата ни морска почивка. Беше и там, при теб. Там е всеки ден, всяка нощ на екрана...

Убеждаваш ме колко много съм за теб, а коя е тя за теб? Защо винаги е там? Защо е там толкова дълго щом аз съм била достатъчна?

Ето го слона в стаята, черно на бяло, с ясно поставен въпросителен знак накрая на изречеието. А сега какво? Пак мълчание, а аз пак си тръгвам разплакана...

Колко лесно ме разплаква китара...

What if it rained?

We didn't care

She said that someday soon the sun was gonna shine.

And she was right, this love of mine, My Valentine

As days and nights,

would pass me by

I tell myself that I was waiting for a sign

Then she appeared,

a love so fine, My Valentine

And I will love her for life

And I will never let a day go by

without remembering the reasons why

she makes me certain that I can fly

And so I do,

without a care

I know that someday soon the sun is gonna shine

And she'll be there This love of mine My Valentine

(instrumental)

What if it rained?

We didn't care.

She said that someday soon the sun was gonna shine

and she was right This love of mine, My Valentine

Лъч светлина...

...целувка?

Градушка.

Сякаш заразих времето с настроението си. Само за няколко минути небето се покри с грозни, черни, буреносни облаци. Гръм удряше в ушите и мрак боядиса прозорците. В далечината проблясваха светкавици като диаманти в черната коприна и бързо се превръщаха в златни колове пронизващи треперещата земя. След още няколко минути ледени мъниста забиха по стъклата. Отскачаха от покривите като гумени топчета и замъглиха гледката към планината като ситна рибарска мрежа. Клоните на дърветата се огъваха грозно от юмруците на градушката. Шума от ударите заглушаваха мислите ми, което беше най-красивата част от тази пролетна стихия. Гнева ми биеше силно по гърдите ми, както ледените капки по керемидите. Бузите и ръцете ми бяха ледени като вятъра проникващ през дъжда. Единствената разлика между мен и бурята навън беше, че моята беше огнена и прогаряше лицето ми, а онази през прозореца беше безобидна.

Запретнах зелените пердета, но в стаята не стана по-тъмно. Затворих очи, но още ми беше бяло пред погледа. Завих се през глава и запуших уши с длани, но шума проглушаваше мозъка на костите ми. 

Опуснах се и се заслушах в градушката. Беше спряла. Беше тихо, мокро, студено и зловещо, но градушката беше спряла. Погледнах плахо през прозореца. Настръхна ми косата на врата. Пророних няколко сълзи и шума от градушката се върна в главата ми. 

Бурята навън утихна, но в главата ми никога няма да спре.

Морска