Беше възрастна жена с руси букли и изискани очила, които се държаха сякаш на магия на върха на носа й. Беше облечена в синя кадифена рокля с дълги ръкави. Нещо наистина не й беше наред, защото беше лято и беше невъзможно да не се е сварила, като яйце в нея. И тя ме погледна подозрително, но после меко ми се усмихна и ме прикани с пръст да се приближа. Огледах се внимателно. Беше пълно с най-обикновени цветя. Магазина изглеждаше абсолютно нормален и все пак се чувствах притеснена. Приближих се към чудатата жена и я погледнах в стъклено сините й очи. Тя ми се усмихна още повече.
- Какво ще обичаш мило момиче? - изписука с камбанен глас тя.
- Искам да попитам за надписа на витрината. - поколебах се аз.
- И какво за надписа на витрината, правописна грешка ли съм допуснала? - притесни се жената. - Не, съвсем не! - казах аз уплашено, да не съм я обидила. - Просто исках да разбера какви са тези мидички в саксийка.
Тактично пропуснах частта със сбъднатите желания, за да не нахалствам, и за да не звуча прекалено доверчива, въпреки че изгарях от желание да разбера мидичките ли сбъдват желания.
Продавачката ми се усмихна още по-доволно и избърбори тихичко:
- Засаждаш ето тези малки бели мидички в саксийка - започна тя като ми подаде една торбичка от лилаво кадифе. - Докато ги садиш си мислиш за нещо, което искаш, или нещо любимо, или просто си пожелаваш нещо. Аз ти гарантирам, че докато садиш твоите мидички, някъде някой също сади своите мидички и си мисли за същото, за което и ти.
- Чакай, чакай! - прекъснах я аз нервно. - Как така садя миди? И кой е тоя дето ще е някъде "там" и също ще сади миди, пък даже и щял да си мисли същото като мен? Ти будалкаш ли ме нещо?
Ядосах се малко, но замълчах и пак я погледнах в кристалните очи. Жената не спираше да се усмихва.
- Вземи торбичката, мило момиче. Засади мидичките и ако нищо не се случи в следващите три години нищо няма да ми дължиш. - продължи спокойно жената.
- А иначе какво бих ти дължала? - бях изключително недоверчив човек, както вече сте се досетили.
- Ще ми дължиш признание и три стотинки.
- Признание и три стотинки? Защо пък точно три стотинки? - пак недоверчива.
- Три стотинки, защото ти давам три мидички, а сбъднатото желание е безплатно.
- Безплатно... - изпуснах се без да искам.
Жената се обърна, отиде до една саксия и започна да слага пръст в нея. Стоях и гледах стъписано, не знаех какво да правя със себе си и мидичките. Жената не се обърна повече само изписука:
- Приятен ден.
Излязох бавно от магазина и поех по пътя си по улица Раковска.
...
В шкафа в кухнята имаше някъде забутана една малка зелена саксийка. За да я изровя от там трябваше да изчистя целия шкаф, защото прахта се разлетя из стаята. Много се изнервих и ми отне около два часа докато измия всичко, а после разбира се и да си взема душ. В края на деня естествено бях забравила, защо върших цялата тази ненужна работа.
Слънцето залязваше зад съседните блокове, когато зърнах кадифената торбичка и скочих от леглото. Отидох на балкона и извадих чувала с пръст. Сипах една шепа в малката саксийка. Бавно развързах копринената панделка на торбичката и надникнах вътре. Наистина имаше три мидички, малки и бели. Подредих ги в пръстта и ги загледах.
Мидички... Садя мидички.... Спомних си думите на странната жена. Трябвало да си мисля за нещо докато ги засаждам. Мислех си колко е странно, това което върша. Погледах ги още малко и се замислих за самите мидчики. Зачудих се от кой плаж ли са събрани. Дали са от нашето Черноморие? Представих си, че са намерени на някой девствен плаж на южното крайбрежие. Близо до Иракли например. Малък плаж със ситен, копринен пясък, ограден от красиви скали. Може дори да е някоя лагуна с кристално синя вода и малки вълнички да галят пръстите на краката ми. Мисълта ми отлетя към този рай.
Докато все още се наслаждавах на хубавата си фантазия и се препичах в малката си лагуна, сложих още една шепа пръст върху мидичките и я натиснах с юмрук да потъне добре. По навик полях саксийката с малко вода и я сложих в единия ъгъл на терасата.
...
След време забравих за мидите. Бях сложила няколко други саксии пред зелената. Растенията порастнаха големи и скриха напълно малката саксийка от погледа ми. Един ден дори тя сякаш изчезна.
...
Една година отидохме с компанията до Иракли. Бяхме вече трети ден там, когато аз се бях излегнала на мокрия пясък и вълните галеха пръстите на краката ми. Някаква сянка се надвеси над главата ми и ме предизвика да отворя очи. Не бях виждала това лице от близо три години. Дори се стреснах малко. Скочих бързо на крака и го поздравих с неловка и засрамена усмивка. Той нежно ми подаде ръка. Поех я плахо, а той стисна моята и сякш ток премина по цялото ми тяло. Настръхнах и се изчервих.
След две седмици на Иракли реших да се разходя в местността и да остана сама с мислите си. По пътя видях една жена, която береше клонки от едно дърво. Беше облечена с кадифена рокля, а бризът разплиташе русите й къдрици. Подминах я без да я поздравя. След три крачки чух камбанен глас:
- Дължиш ми едно признание и три стотинки.
Подскочих от страх. Обърнах се рязко и зяпнах жената. Беше тя. Онази с мидите. Усмихнах се плахо и се приближих. Тя не ме погледна.
- Сега нямам три стотинки, но признание веднага ти давам. И благодарност. Ела с мен на плажа. Ще те почерпя разхладителна напитка и ще ти дам трите стотинки. Ако пожелаеш можеш дори да останеш с нас на вечеря. Той ще се радва да се видите отново и да ти благодари за неговите мидички.
- Благодаря мило момиче. Няма да дойда. Не искам трите стотинки. Благодарността ви и усмивката на лицето ти са ми достатъчна отплата. - обърна се най-накрая старата.
Бръкнах в джоба на полата си и хванах ръката й. В шепата й пуснах три мидички.
- Засади ги. А след три години аз ще дойда в магазина да си поискам твоята усмивка.
Жената пророни една сълза и ме погали по бузата. Целунах й ръката и поех по прашната пътечка обратно към плажа.
0 comments:
Публикуване на коментар