На брега.

Вълните се разбиват гръмко в прибоя. Слънцето плахо и срамежливо се показва на хоризонта и с първите си лъчи мигновено сгрява златния пясък под телата ни. Седнали сме голи, уморени и го чакаме нетърпеливо и любовно. Сгушила съм се в прегръдката ти и слушам леките ти въздишки в ухото ми. Заглушават вълните, заглушават и мислите ми. Увил си топло ръце около мен като одеяло, но аз горя отвътре.

Мълчим вече часове наред. Мълчим в очакване реалността да ни забие строгия си, зъл плесник, да отворим очи и всеки да е в празното си студено легло между четири бездушни стени. Но съня ни подарява още няколко минути блаженство.

Слънцето расте и сякаш се е вторачило в нас опитвайки се да разбере кое не е наред в тази приказна картина. Дали нервните ни ръце, дали сведения ти поглед, дали сълзата на бузата ми? Слънцето не може да си си обясни тъгата струяща от хармонията на нежните ни, вплетени тела. Страх го е да попита. И мен ме е страх да попитам. Страх ме е да извърна глава и да срещна искрения ти, но тъжен поглед, защото ще разбера, че всичко това е просто сън и преди да успея да се вкопча в него, той ще свърши гръмко и отново ще остана сама с несбъднатите си мечти. Сълзите стават две, а аз се сгушвам още по-силно в теб. Страх ме е да затворя очи, за да облекча болката им, но усещайки преплетените ти ръце в моите, как желано ме притискат до горещата ти гръд, очите ми не издържат и притварят клепачи.

Мигом се опомням и ококорвам! Но грешката е сторена. Краят е настъпил. Сама съм в студените завивки. Сама съм заклещена между четирите стени. Сълзите напират. Мислите ми се лутат, търсят пак онова място, викат те безпомощно. Губят се в настоящето и болката от невъзможната мечта. Затварям аз очи и наивно си пожелавам някой ден да видя изгрева от брега, притисната в истинската ти прегръдка.