Тишината ни е толкова шумна.

Лежим голи в леглото. Слънцето напича сините чаршафи. Будни сме, но още дремем сънливо в пролетната утрин. Усещам погледа ти върху лицето ми. Не смея да отворя очи, но го правя и я виждам.

Тя е там в очите ти, виждам отражението й. Тя не спира да ме дебне. Стои зад рамото ми и те се усмихва предизвикателно докато аз се взирам любовно и заблудено в усмивката ти. Тя е зла, подла и кръвожадна, но красива и омайна. Изгаря ме желанието да се обърна и да отпечатам дланта си върху порцелановото й лице. Да прогоря красотата й с отмъщение. Искам да се изплюя в очите й и да се изсмея с пълно гърло. Но защо да се смея, смеят се победителите, а аз победената. Тя е тази, която лукаво дебне да затворя очи и да заеме мястото ми. Тя е тази, която се прокрадва в сънищата ми и ме кара да мразя и желая зло. Тя ме променя, тя ме озлобява, тя ме кара да не искам да те гледам в очите. Виждам я как блести в кафеникавия оттенък. Мазната усмивка, голото й тяло, ръцете ти по гърба й.

Отвращавам се. Падам победена на земята и заравям лице в кални длани. Ти пред себе си се оправдаваш. Няма грешка, няма болка, "всичко е точно". Ако можех бих разтворила гърди и бих те погълнала. Бих зашила дупката, за да не влиза светлина. Да видиш грозотията, да усетиш ужаса, да разбереш от къде се леят сълзите ми. Но не можеш. Нямам този късмет.
Как да забравя? Как да се спася? Чия ръка да поема? Как да се отърва от ужасните й очи? Искам да спре да ме преследва. Искам да изчезне от съзнанието ми и от реалността ти.

Затварям очи и скривам лицето си от погледа ти. Ти продължаваш да ме гледаш. Не знам какво витае в съзнанието ти. Колко често се сещаш за нея докато си с мен и колко често мислиш за мен докато си с нея. Повдига ми се. Обръщам се на другата страна. Не искам да виждаш ужасения ми поглед, не искам да ме питаш какво ме тревожи. Знаеш много добре, но ще се престориш на разсеян, а после ще ми кажеш да престана и ще забравиш, че си ме попитал. Но аз не забравям. Не забравям усещането. Не забравям лицето й. Не забравям и болката. Повтаряш ми какъв съм ангел, колко ме цениш, дори ми каза, че ме обичаш, вярно в момент, в който не можах да преценя чувствата ти и да усетя щастието от изреченото, но не можеш да промениш стореното ако мълчим. Ако копаем дупки за всяка премълчана рана, ако крием погледите си, ако се правим на забравили няма да се обичаме. Ще се лъжем.

Крещя на ум в пролетната утрин "Говори с мен, накарай ме да забравя лицето й, да не го виждам в очите ти!". Нито ти можеш да чуеш моите мисли, нито аз твоите... А тишината ни е толкова шумна....