Спаси вдъхновението ми.

Искам да пиша постоянно. Да пиша, да пиша, да пиша. Където и да съм - да пиша, каквото и да правя - да пиша, каквото и да мисля - да го напиша, каквото и да чувствам - да го опиша. Когато нещо е трудно, забранено, невъзможно е най-желано. Но аз продължавам да пиша въпреки това, въпреки всичко. Не мога да се изразя. Мисля много. Не мога да го напиша всичкото. Чувствам много. Не мога да го опиша изобщо. Страх ме е от думите ми. Какво изпитвам? Как да го кажа? Как да го напиша? Думи много, пространство много, а нищо не излиза.

Заседнала в черна тиха дупка, тъпча прашната земя и мисля ли, премислям. Въпрос след въпрос, а аз газя в отговорите и не ги чувам, не ги прочитам, не мога да ги напиша, не мога да ги кажа. Силно чувствам, чак шурти от болните ми очи, всяка нощ... Искам да го изкрещя, да го споделя на ухо, да го изпея, да го затанцувам, да го нарисувам, а не мога. Нещо дърпа ме назад, нещо държи ме за гушата, нещо вързало ми е ръцете. Боли ме чак. Заседнало е всичкото в гърдите и се трупа ли трупа по гърлото. Задушава ме. Убива ме. Не мога да го изкарам от там колкото и да дърпам, бутам, викам, плача. Страх ме е да го изрека, камоли покажа. Страх ме е от самотата, от тъгата, от пренебрежението, от игнорирането, от гнева, яда, разстоянието, другите на второ, трето, четвърто и пето място, от времето, от самия страх. Страх ме е!

А сега какво да правя? Как да преодолея страха? Как да изкарам вдъхновението от черната си дупка? Искам да пиша, да пиша истински, красиво, грубо, честно, романтично и духовито. Да кажа всичко, което тая. Но помощ ми трябва. Някой да се гмурне в мен и да спаси вдъхновението ми. Някой да ме вдъхнови! Ти!