Градушка.

Сякаш заразих времето с настроението си. Само за няколко минути небето се покри с грозни, черни, буреносни облаци. Гръм удряше в ушите и мрак боядиса прозорците. В далечината проблясваха светкавици като диаманти в черната коприна и бързо се превръщаха в златни колове пронизващи треперещата земя. След още няколко минути ледени мъниста забиха по стъклата. Отскачаха от покривите като гумени топчета и замъглиха гледката към планината като ситна рибарска мрежа. Клоните на дърветата се огъваха грозно от юмруците на градушката. Шума от ударите заглушаваха мислите ми, което беше най-красивата част от тази пролетна стихия. Гнева ми биеше силно по гърдите ми, както ледените капки по керемидите. Бузите и ръцете ми бяха ледени като вятъра проникващ през дъжда. Единствената разлика между мен и бурята навън беше, че моята беше огнена и прогаряше лицето ми, а онази през прозореца беше безобидна.

Запретнах зелените пердета, но в стаята не стана по-тъмно. Затворих очи, но още ми беше бяло пред погледа. Завих се през глава и запуших уши с длани, но шума проглушаваше мозъка на костите ми. 

Опуснах се и се заслушах в градушката. Беше спряла. Беше тихо, мокро, студено и зловещо, но градушката беше спряла. Погледнах плахо през прозореца. Настръхна ми косата на врата. Пророних няколко сълзи и шума от градушката се върна в главата ми. 

Бурята навън утихна, но в главата ми никога няма да спре.