Безценната случка

Случки всякакви. Малки, големи, весели, тъжни, скучни, самотни, пиянски, истински, измислени, среднощни и после сутрешни, тайни, страстни и разбира се гадни. Всеки момент е някаква случка, преразказана или не. Винаги се случва нещо, дори когато нищо не се случва. Емоция е дори да не изпитваш нищо. Всяка случка би трябва да може да се преразкаже, да се опише. Вчера опитах най-лютия сос. Очите ми сълзяха с часове, носа ми заприлича на първото великденско яйце и така и си остана, а колко ми беше топло няма да казвам. Сосът наистина беше много вкусен, бях доволна. Ето случката е преразказана. Емоцията е описана. Но какво става когато това не може да се осъществи. Какво става когато случката е сбъдната мечта, а емоцията е толкова силна, че сърцето ти не може да я побере, а думите ти не са достатъчни да я изразят? Нищо не става, просто стоиш и позволяваш да те облъчи най-вълнуващото преживяване. Неговото име не е щастие. Щастлив е човек когато открие своя любим чили сос, щастлив е човек когато получи цвете или дори целувка от любимия човек, все щастливи случки които в никакъв случай не бива да бъдат пренебрегвани, защото и тяхната емоция е космическа. Но има една емоция, която идва от по-далеч. Тя е абсолютно лична, но понякога можеш да я споделиш в 300 души и всички заедно да клекнете в нейна чест.

Светлините те огряват, чувстваш се абсолютно сам и все пак около тебе има толкова хора, че ти е трудно да се движиш. Усмихваш се толкова силно, че не си усещаш лицето. Стоиш на пръсти от толкова време, че се чувстваш безтегловен и все пак няма никаква болка или неудобство. Чакал си това чувство една цяла вечност. И сега то е толкова силно, че не можеш да го осъзнаеш, преосмислиш и възпроизведеш в някаква реакция. Просто седиш гледаш, чакаш. Хората около теб ти напомнят да извикаш просто ей така, без причина. Може би те осмислят емоцията и реагират, ти обаче само ги следваш по инерция, защото мисълта ти не е тук и все пак мислиш само за случващото се. И в този момент светлините изгасват, сърцето ти спира за част от секундата, дъхът ти за по-дълго. Не смееш да мигнеш, да не би случайно да се събудиш от този сбъднат сън. Погледа ти е замъглен, но виждаш всичко случващо се пред теб идеално. И тогава звукът нахлува не само през ушите ти, а през очите ти, през кожата ти. Облива те вълна от енергия и музика, усещаш прилива на адреналин, усещаш всички около теб. Подът под краката ти изчезва, ръцете ти изтръпват, очите ти се обливат в сълзи. Някой се блъска в теб, бута те в друг, но ти продължаваш да се носиш. Или някой те носи.. или нещо.. Викове, песни, танци, подскоци, ръце във въздуха опитващи се да докоснат енергията, чувства, щастие, любов.. музика. И това продължава с часове, но сякаш го усещаш като един миг. Винаги сме били ненаситни същества, но стане ли дума за сбъднатата ни мечта се борим със зъби и нокти (в случая с глас колкото имаме), за да я продължим максимално. Опитваш се дори да се сдобиеш с нещо материално с което да запомниш изживяването, независимо, че знаеш, че тази случка никога няма да бъде забравена.

Краят, не е наистина край. Усетил си това което винаги си искал да усетиш. От тук, от там разбираш, че пак ще го усетиш и вечността на чакане пак започва отначало. А в тази малка вечност пак се повтарят малките, големите, веселите, тъжните, скучните, самотните, пиянските, истинските, измислените, среднощните и после сутрешните, тайните, страстните и разбира се гадните случки, никоя от които не може и малко да се доближи до безценната случка. Единствена, но повторима. Сбъдната мечта!

Моята си сбъдната мечта.

A love story.

Remembered. Overheard. Resisted. Dreamed. Uncomforted. Followed. Confronted. Loved. Discovered. Dehydrated. Failed. Sentenced. Bored. Abandoned. Freed. Named. Confused. Tolerated. Returned. Undecided. Unenlightened. Betrayed. Abbreviated. Needed. Ambushed. Doubted. Buried. Believed. Wanted. Touched. Worried. Horrified. Vanished. Forced. Healed. Succeeded. Interrogated. Sacrificed. Prepared. Separated. Forgotten. Attached. Completed. ... Remembered. Continued. Ended. ... Life.

След полунощ.

Уискито привърши.. Последните капки влажно и изкусително се стичат по чашата, топящите се кубчета лед потракват при всеки мой допир на стъклото. Дрехите ми натежава. Махам ги. Оставам по бельо и отпивам още една глъдка. Мисълта препускаше в безлюдната ми глава. Скачаше от тема на тема, от стих на стих, от проза на проза, от мнение на мнение и сама се губеше в себе си. Обвивам я в копринени нижки, наричам ги „мои думи”. Опитвам се да ги изхвърля от бездната която непоканено се е настанила в душата, сърцето и умът. Поредния час в разсъждение и в търсене. Омръзна ми, честно да си призная, омръзна ми и да жадувам за онези далечни блянове които в моето нехайно съществувание са само пустинен мираж. Омръзна ми и от стягащият ме сутиен!

.....

Тиктакането на часовника ми напомня, че ноща е напреднала. Но в това не виждам смисъл. Става ми все по-горещо. И да легна въпросите остават като мастилено петно на бяла покривка. Остават и нито алкохолът нито времето могат да ги изтрият, премахнат, изтребят. Тиктакането сякаш се усили. Нима споменът забави крачка... не, излъгах се, просто е подскочил на високо на път към следващата болезнена глъдка.



Сънят нахлува. Време беше. Разлика обаче няма. Голото ми тяло настръхва от нахлула непозната вълна, а след нея отново същото безмислие, просто е, повърхностно дори, обаче сега има декори, актьори и дори (не мога да повярвам) повече интриги, а аз съм абсолютно гола пред всички. Понякога това измерение е точно на ръба на реалноста и илюзията която сама градя и тази граница понякога е толкова тънка и невидима, че създава един отделен и измъчен свят в който влизам без да знам, без да искам, губя се в него. Искам ли да намеря изхода? Не, не искам, защото този свят притежава умението да задоволява пропуканата ми психика. Замазва цепнматините й с цимент от илюзии и доволни измами.

.....

Да измами, имамен свят, измамно желание... измамен си и ти! Измамна съм и аз...
Маска ще сложа пак, маска с нарисуваната прилежно усмивка (измамната усмивка). Ще наговоря купища лъжи колко доволно живея, как мечтая и се смея. Не не го правя! Но ти как ще разбереш, няма да ме зърнеш, а и аз не ще ти кажа.
В заблуда живеем, ние я строим, поддържаме я, грижим се да не бледнее пред откровението. Хора сме, прости сме, измамни сме!

Кент флош роял!

С какво бихте сравнили живота ако трябваше да направите най-точното, най-прецизното и до колкото е възможно, най-детайлизираното сравнение?
Аз мислих, сравнявах, пресмятах и пак мислих и честно казано не стигнах чак до толкова конкретен пример които да отговаря на горепосочените критерии, но стигнах до едно решение: живота може да се разгледа като една игра на карти!
Може да възразите, но аз ще изкажа мнението си и защо точно като игра на карти.
Честно да си призная не играя карти и не си давам и зор да разбирам игрите, но знам най-важното, а именно, че има правила които трябва да се спазват. Точно както и в живота. Дали ще са закони или морлани и душевни правила си зависи от конкретната „игра”. Може ли една игра на карти да мине без някой да слъже, да измами, да не спази правило? Може и да може, но винаги има такива които го правят... и те печелят. Но не всеки може, нали? За да си позволиш да измамиш трябва да познаваш добре играта, по-добре от самия себе си, трябва да познаваш добре и опонентите си, по-добре от себе си, трябва и мисълта ти да е несравнимо бърза, за да можеш за минимално време да изградиш формулата на измамата, а именно така да сметнеш картите които са ти дадени, да сметнеш онези карти които се отразяват в очите на всичките ти опоненти, да разделиш на заложеното и естествено резултата да е задоволителен. Не знам как им се вика на тези хора... може би късметлии, или измамници... или по-скоро умни! В играта на карти може да са всякакви, но в живота тези хора постигат всичко. В хазарта те имат нужда от много умения, за да могат добре да изиграят козовете си, не зависимо дали ще мамят или не. В живота ти трябват само три качества, за да постигнеш всичко това: решителност, твърдост, непоколебимост...
След тези три качества идва разграничителната линия, която прави разликата между една обикновенна игра на карти и това което ние наричаме живот. След тях идва самоуважението и уважението, идва самокритиката и критиката, идва житейския опит които натрупаш от всяка „игра”... идва и любовта...
Играта на карти е единична концепция, а в живота всички тези „игри” се навръзват с времето и годините, за да изградят онова което, някои с гордост, други с тъга, трети с благодарност, наричат преживяно.

Карнавалът.

Еферия от светлини и хартиени украшения привличаха всяка покъсняла двойка в пролетната нощ. Пътека осеяна с блещукащи диамантчета разкриваше пред всеки минувач мястото където тази вечер кипеше целият живот.
Хванал я за ръка той я поведе към изкушението от светлина и музика. Пред валжните им погледи се разкри неповторимата гледка на вечерният карнавал. Пиршеството течеше, маскирани лица палеха огньове с устни, шарени балони красяха всеки ъгъл, а навсякъде се извисяваха забавления, кое от кое по-примамливо. Изрисувани чичковци със засукани мустаци приканваха наивните млади девойки да хванат покорните ръце на кавалерите си и да споделят незабравим миг в някоя от въртележките.
Това и направи тя. Поведе го към виенското колело. Качиха се в най-шарената кабинка и пожелаха да ги спрът най-отгоре, за да се "порадват на гледката". Почнаха да се издигат, а тя го хвана за крака от превзъбуда. Той пък се превъзбуди от това. В момента в който машината спря на оказаната височина тя разкопча сатенената си ризка и придърпа на горе късата си пола. Юнакът не чакаше повече намеци и разкопча панталона си. Зачервена тя седна в скута му и го целуна нежно, след което кабинката им се залюля, а тя изпъшка тихомълком.
Карнавалът беше в своят разгар, ноща беше едва в началото си и страста едва сега закипяваш. Виенското колело направи своето последно завъртане. От най-шарената кабинка изкочи първо разрошената девойка. Сияеше повече и от фенерите висящи наоколо. След нея подскочи и нейният жребец, доволно закопчаващ ризата си. Двойката имаше план. Страстта им беше толкова силна и възбуждаща, че решиха да се качат на всички въртележки и да се чукат ли чукат докато не счупят някоя машина или не ги изгонят от забавата за непристойно поведение.
И иазведнъж двамата бяха част от целия този цирк. Лицата им изрисувани с измислени цветове в доволно криви гримаси, изпълняваха своите акрубатични номера в изящна хореография, играеха своите роли безупречно и никой от тях не издаде тайната си, че каквото се случи с тях тази вечер ще остане завинаги дълбого погребано в шарените дебри на Карнавалът.

Late night transmissions with:

Той е безсмъртен!
Цар на нощният живот, повелител на обетованата земя наречена "Барът".
Ръцето му са златни - създават музика от струни, а гласът му е безценен - пее за истината и алкохолният делириум. Живее тук и там и навсякъде, а най-добри приятели са му шишето бира и барманът. Дните му минават безтегловно и в усмивка, а преди да заспи винаги целува нечии устни. Улиците, пътят, небето, питиетата, тревата, жените, братята, музиката - той усеща всичко това, притежава всичко това, живее за всичко това и всичко това живее чрез него. Той не е Бог, не е идол, той е реален. Обича и бива обичан от всички народи имали честта да усетят нощта чрез/през/в него (всеки избира как ще му се наслади). Той са те. Едно цяло. Мъже творящи в тъмнината за реалността и за опиянението от своя живот.

Stain!

"Ти си петно, което просто не мога да изчистя!"

Ти си силен, величествен, гледаш ни презрително там отгоре. Вярваш в себе си, не продаваш душата си, правиш пари, твориш. Имаш нужда да поправиш счупените огледала на нашите души. А ние дишаме в клетки и живота ни изтича през пръстите. Губим моменти, гоним ги, те ни се присмиват. Ти ни се присмиваш. Ти, на когото завиждаме, властваш в пустиня от успехи, но в твоето царство слънцето никога не залязва. Ти не спиш, очите ти кървят, пътуваш, катериш висини, гориш мостове, презираш лицата около теб, царуваш сам. Сам сред дарове, злато и лъжи.
Аз не ти завиждам. Нямам причина. Не желая твоето съществуване, но то ме следва като сянка. Кървава сянка стичаща се в краката ми, пояща тревата в която оставям моите следи. Ти си петно в моето минало, в моето настояще, в моето бъдеще. Няма да мога да те изтрия с мисъл или с препарати и лекарства. Стените в моята приказка са те запечатали на черно бели негативи. Изкривеното ти лице ме наблюдава и съди от всяка снимка от всеки спомен.

Наричат те Време, кланят ти се, зависят от теб. И аз завися от теб. Ти си моето петно.

Общество и цинизъм.

Война на световете. Моят свят срещу твоят. Богати срещу бедни. Силни срещу слаби, Мъже срещу жени. Политици срещу народа. Войната срещу мира. Черни срещу бели. И жаждата за живот между нас. Всеки развява своето знаме, всеки поставя своя лозунг. Всеки вдига среден пръст и плюе на обществото. Бунт, омраза, мъст, война. Циниците надделяват, слабаците губят в първият зблъсак. Конят е аут, пешките намаляват, топът прави грешен ход и шах и мат. Няма победител има само жертви. Губи обществото, губи природата, губим всички ние. Наебахме се. Майната ни! Не сме и заслужили победа!

"Into The Wild" още веднъж..

Поредния самотен полумрачен ден, прекаран в размишления, моткане по хавлия и взиране в другата страна на прозореца. Раното ставане не винаги е полезно, особено когато липсата на заетост е първият ти приятел, а скуката безрезервно го следва. Няма кафе, няма и закуска, а вече е обяд. Не се чувствам добре. Не се чувствам силна. Нямам желание. Имам само музика. Чакам. Мисля. Оглеждам се. Сама съм и все пак апартаментът е пълен. Не релаксирам. Не се обличам. Ама май най-много чакам. Времето уж минава бързо, но всъщност се влачи. Чакам първият работен ден, чакам нощта, чакам случка, чакам края, чакам началото. Писна ми да чакам!

Увувам се с мекото одеало. Напоследк постоянно ми е студено. Слънцето се събужда, но аз пак треперя и настръхвам от студени вълни обливащи тялото ми. Не са само студени вълни. Облива ме страх. Облива ме тъга. Гняв. Безразличие. Мечти.

Еднообразието ще ме побърка. Забравям коя съм понякога. Напъвам се да си спомня какво се искаше от мен. Губя желание да се бунтувам срещу това. Примирявам се и слагам предопределената ми маска. Това ли ще бъде живота?

За пореден път ще изгледам моята любима екранизирана книга по истински случай. За пореден път ще искам да преусмисля същността на този затвор-общество. Ще пожелая да поема по стъпките на главният герой, да се превъплатя в него. Ще кажа "Не!" ако поискат да съм тази която трябва да бъда. Ще крещя, ще се събудя, ще поживея, а после пак ще се унеса в безмислицата и еднообразието.

Струва ли си да се самозалъгвам по този жалък начин ли? Да и още как! Защото понакогя можем да вкусим живота само чрез една лъжа.

Ще чакам.

Сам ли си? Добре, и аз съм сама. А искаш ли да ми кажеш нещо? Не?! Добре, мълчи си, аз ще ти говоря.

Студено ми е, а ти си чак там, в онази малка черна стая, като затвор е и я мразя, защото е толкова далече от мен. Мразя и онзи свят около нея. Защо ли? Защото ти го обичаш, предпочиташ го, там си, а не тук, а когато си тук, мразиш всичко което не е там. А мен мразиш ли ме? Не отговаряш, разбира се. Не ме мразиш, знам, но предпочиташ да мълча. Криеш се от мен, стаил си се в своя тъмен ъгъл и чакаш да забравя. Ще чакаш още дълго. Аз няма да бъда като преди, ти ме направи такава каквато съм и ще понaсяш последиците. Криеш се и зад идеалите си, вярванията си и се бунтуваш срещу всичко останало. Страх те е, мразиш, преструваш се, криеш се, правиш се на друг, не го признаваш. Желаеш много, но не получаваш нищо. Давам ти само аз, а ти взимаш ли взимаш. Мен ме боли всеки път, но ти не го виждаш, или се преструваш. И аз се преструвам, но не те лъжа. А ти лъжеш ли ме? Пак мълчиш. До кога? Защо? А по-лесно било. Да, по-лесно е да избягаш, по-лесно е да нараняваш от това да обичаш. Знам защото и аз го правя. Наранявам, защото ме е страх да обичам. Но мога да го променя, ама не за всеки. Ти искаш всичко. Аз мога да ти дам всичко, но няма.

Липсваш ми. Още ми е студено. Мечтая да положа глава на рамото ти и да усетя спокойствие. Защо говоря така ли? Защото държа на теб независимо от болката. Не ме е страх да ти го кажа и покажа. Това те плаши, защото ти не го можеш. Не се тревожи, няма да издам тайната ти. Да, ще замълча. Ще оставя думите да се просмучат в твоя мрак и да ги забравиш както правиш с всичко друго. Ще простя. Но аз живея в стая с много прозорци, а през тях блести моето слънце - остатъка от целия свят. Той не ме кара да забравям, както прави твоят мрак. Аз няма да забравя твойте думи, няма да забравя болката, няма да забравя и теб и ще те чакам.

Ти си същия като мен.

Искаш ли да поиграем на асоциации? Ти ще ми кажеш думичка, а аз ще ти кажа как се чувствам... Добре какво казваш?... Нощ, така ли? Аз ще ти кажа, че плача, нощем плача без причина, нощем сънувам, а на сутринта реалностtа пак ме кара да плача... Кажи нещо друго... Гора... безкрайност, свобода, тичаш и си там в нея, тя си ти, а ти си тя, всичко си е просто и не се объркваш, мoже да не знаеш къде си точно, но поне се чувстваш изпълнен... Птица... искам да летя като нея, да избягам, искам да съм свободна и да не се влияя от хорските приказки, да не се тревожа, да видя света от високо и да знам, че мога да съм аз... Вълни... ярост, власт, сила, мога да съм която пожелая, вълните ми напомнят на маскен бал, всеки е друг, всеки крие, но в това е силата му, разбива се в някой, отвлича го, и в края го връща обратно... Светлина... нереална, недостижима е сякаш... слънцето винаги е над нас, винаги знае повече от луната, винаги е цяло, бавно си отива и бавно идва, но ако му е тъжно се скрива и плаче, нещо като хората... Аз... Ти ли? Ти ме объркваш, ти ме побъркваш, караш ме да се усмихвам когато си ме разплакал, караш ме да плача когато ме размиваш... Не ми даваш отговори, а само ми задаваш въпроси, аз споделям, а ти се криеш... не ми даваш причини, държиш се студено, а ако аз се дръпна ме обвиняваш... не знам какво мислиш, не искаш да знам... един ден е хубаво на следващия ме караш да викам от болка... ти ли? Ти си същия като мен...

Помни, че не си принцеса!

Живее тя в една приказка май. През прозореца гледа и капките брои, говорят ли и те или я объркват? Принц ли чака или просто мечтае за реалността? По стените играе се пиеса, пламъчето от свещта прави приказни неща... Гледа тя отражения и представя си се в постановката. Дълга, тежка копринена рокля, кристални обувки и цветя в косите, свири нощта нейната песен, а тя танцува с ръце и вдишва тази измислица... Може би чака теб... Дали ако ти беше сянка на нейния таван тя щеше да докосне твоята ръка, дали ако беше фантазия тя щеше да стопли устните ти с нейните, дали ако наивния и мозък не си играеше с нея тя щеше да каже искам теб? Може да мечтае, може да желае, но тя живее... Сивота и еднаквост е всичко около нея, очите й обаче го виждат в цветове. Теб обаче когато види нищо не е както трябва, може да е по-цветно, а може и да е по-черно, може да я спъне, може и да литне... Реалността и приказките по едно си приличат: и двете са ясни и точни, не те объркват, или е така или не е, а ти, ти какво... ти само я объркваш, това не е нейния свят, това не е тя...

Въздух, Земя, Вода.. Огън!

Клепачите й се повдигнаха нежно, а под тях се прокрадна зеленикава светлинка. Изпаднала в сънена реалност надигна уморено глава, а около нея вода. Лежеше сама и гола на каменист бряг. Топли копринени вълни галеха босите и крака, а луната се усмихваше лукаво, причаквайки някаква изненада, може би. Тя не знаеше какво прави на това място, или как е попаднала там, тайно знаеше, че това не е сън, но не беше уплашена. Беше любопитна. Надигайки се усети някава тъкан под себе си. Оказва се бяла памучна рокля. Нахлуващият бриз от тъмната вода я предизвиква да облече дрехата колкото и неестествено да й се струваше това. Магическото място беше голо, трябваше и тя да бъде гола, но любопитството и настръхналите й зърна желаеха друго. Бялата рокля прозираше като паежина и не скри нежните й черти, но успя да затопли изтиналото й тяло. Момичето тръгна с плаха стъпка по каменистия плаж. Знаеше, че е сама, но сърчицето и запрепуска с бесен ритъм сякаш искаше да изкочи през гърдите й и да се покрие в чернината на близката гора. С всяка своя крачка спокойствието от осъзнатата самота изчезваше и тя започна да се оглежда като плахливо зайче. Имаше някой в храстите, дебнеше я, изпиваше я с жаден поглед, може би дори я желаеше. Момичето понече да се затича в обратна посока, но отново любопитството и повишения адреналин натделяха. Приближи се до храстите и се зачуди как да привлече своя наблюдател без да го изплаши. Наивно разтвори клоните на храсталака и от там я погледнаха чифт страстни кафеви очи. От тях течеше жажда, страх, ярост, интерес, копнеж. С рязко движение от мрака изкочи мъж, висок, здрав, гол, почти Терминатор. В този момент момичето изпита страх и в опита си да побягне от голямата фигура тя се спъна и падна на земята. Усети болка, но не я болеше. Искаше да избяга, но желанието да разбере какво ще се случи с нея беше по-силно. Легна по гръб и се взря в изпиващите я кафеви очи. Мъжа я гледаше от високо, знаеше, че това невинно същество няма къде да избяга, знаеше, че брега е пуст, знаеше, че я желае.. гола. Бавно се наведе над нея и на лицето му се появи искренно нежна усмивка. Това накара всяка нотка страх в момичето да се изпари в нощта и тя разкопча ненужната бяла рокля.

Водата беше спокойна, но в нея бушуваше страст. Мъжът беше обгърнал с големите си ръце цялото голо тяло на момичето, водата беше топла, но не тя ги сгря. Очите им се срещнаха отново и след един кратък миг, в който времето внезапно спря, той влезе с пълна мощ в нея, а тя в екзтаз изпъшка, затвори очи и прехапа устни...

To be continued..

За него.

Тихо... Сутрин, влага, изгубена съм, отварям очи, нужда, еднаквост, самота, отново сълзи напират, страх, и после шум, бързо, ярост, гняв, млък, пустощ, чувства, искам теб, страст, власт, мъст, и отново самота, къде си? Въпроси, отговори, студ, свобода, и пак отначало. Вечер, сълзи, искрен бъде, криеш се, още върпоси, още сълзи, вали, още тишина, думи, вечност, гори от безмислие, пак самота... продължава дълго, искам теб... и пак отначало...

Нямам магическа пръчка, само две вълшебни патета.

Някакви жалки опити на един-два лъча светлина да пробият мрачното настроение на днешния ден.. без успех, разбира се. Същото се опитвам да направя и аз с малки пърченца синьо сирене, единственото нещо което ражда апетит в мен в момента. Главата ми изпитва огромна нужда да се разцепи на две, а в ушите ми има остатъци от неприятно пищене и бучене. Мислите ми се въртят около жалката вечер, забравени сънища и липса на топли ръце.

Изтръпналите ми пръсти едва смогват на копчетата под тях, но липсата на всякакво действие ги подтиква да не обръщат внимание на болката. Денят изобщо не започна добре, но някак си нямам желание да се оплача. Взирайки се в тъмните облаци усещам само липсата и празнотата. Изгубих желанието да се насладя на единственото постижение от предната вечер, изгубих способността със злобновата усмивка да си кажа "Това наистина беше края!". Виновни са не обсотятелствата, а времето и вманиячаването му по бързите скорости в неподходящите моменти.

Една кратка седмица, 7 мига, които се изпариха като дим в черна дупка. Нямам машина на времето, нямам магическа пръчка или вълшебни обувки, имам само една приказка, 7 мига и снимка на патета в блато.