След полунощ.

Уискито привърши.. Последните капки влажно и изкусително се стичат по чашата, топящите се кубчета лед потракват при всеки мой допир на стъклото. Дрехите ми натежава. Махам ги. Оставам по бельо и отпивам още една глъдка. Мисълта препускаше в безлюдната ми глава. Скачаше от тема на тема, от стих на стих, от проза на проза, от мнение на мнение и сама се губеше в себе си. Обвивам я в копринени нижки, наричам ги „мои думи”. Опитвам се да ги изхвърля от бездната която непоканено се е настанила в душата, сърцето и умът. Поредния час в разсъждение и в търсене. Омръзна ми, честно да си призная, омръзна ми и да жадувам за онези далечни блянове които в моето нехайно съществувание са само пустинен мираж. Омръзна ми и от стягащият ме сутиен!

.....

Тиктакането на часовника ми напомня, че ноща е напреднала. Но в това не виждам смисъл. Става ми все по-горещо. И да легна въпросите остават като мастилено петно на бяла покривка. Остават и нито алкохолът нито времето могат да ги изтрият, премахнат, изтребят. Тиктакането сякаш се усили. Нима споменът забави крачка... не, излъгах се, просто е подскочил на високо на път към следващата болезнена глъдка.



Сънят нахлува. Време беше. Разлика обаче няма. Голото ми тяло настръхва от нахлула непозната вълна, а след нея отново същото безмислие, просто е, повърхностно дори, обаче сега има декори, актьори и дори (не мога да повярвам) повече интриги, а аз съм абсолютно гола пред всички. Понякога това измерение е точно на ръба на реалноста и илюзията която сама градя и тази граница понякога е толкова тънка и невидима, че създава един отделен и измъчен свят в който влизам без да знам, без да искам, губя се в него. Искам ли да намеря изхода? Не, не искам, защото този свят притежава умението да задоволява пропуканата ми психика. Замазва цепнматините й с цимент от илюзии и доволни измами.

.....

Да измами, имамен свят, измамно желание... измамен си и ти! Измамна съм и аз...
Маска ще сложа пак, маска с нарисуваната прилежно усмивка (измамната усмивка). Ще наговоря купища лъжи колко доволно живея, как мечтая и се смея. Не не го правя! Но ти как ще разбереш, няма да ме зърнеш, а и аз не ще ти кажа.
В заблуда живеем, ние я строим, поддържаме я, грижим се да не бледнее пред откровението. Хора сме, прости сме, измамни сме!