Поредния самотен полумрачен ден, прекаран в размишления, моткане по хавлия и взиране в другата страна на прозореца. Раното ставане не винаги е полезно, особено когато липсата на заетост е първият ти приятел, а скуката безрезервно го следва. Няма кафе, няма и закуска, а вече е обяд. Не се чувствам добре. Не се чувствам силна. Нямам желание. Имам само музика. Чакам. Мисля. Оглеждам се. Сама съм и все пак апартаментът е пълен. Не релаксирам. Не се обличам. Ама май най-много чакам. Времето уж минава бързо, но всъщност се влачи. Чакам първият работен ден, чакам нощта, чакам случка, чакам края, чакам началото. Писна ми да чакам!
Увувам се с мекото одеало. Напоследк постоянно ми е студено. Слънцето се събужда, но аз пак треперя и настръхвам от студени вълни обливащи тялото ми. Не са само студени вълни. Облива ме страх. Облива ме тъга. Гняв. Безразличие. Мечти.
Еднообразието ще ме побърка. Забравям коя съм понякога. Напъвам се да си спомня какво се искаше от мен. Губя желание да се бунтувам срещу това. Примирявам се и слагам предопределената ми маска. Това ли ще бъде живота?
За пореден път ще изгледам моята любима екранизирана книга по истински случай. За пореден път ще искам да преусмисля същността на този затвор-общество. Ще пожелая да поема по стъпките на главният герой, да се превъплатя в него. Ще кажа "Не!" ако поискат да съм тази която трябва да бъда. Ще крещя, ще се събудя, ще поживея, а после пак ще се унеса в безмислицата и еднообразието.
Струва ли си да се самозалъгвам по този жалък начин ли? Да и още как! Защото понакогя можем да вкусим живота само чрез една лъжа.
0 comments:
Публикуване на коментар