Недостатъчна!

Знаех, че не мога да бъда всичко за което някой може да си мечтае, но чак сега го осъзнах. Колкото и да се старая, колкото и чудеса да правя, колкото и да обичам това никога няма да е достатъчно за никой! Тогава има ли смисъл? Има ли смисъл да се разпокъсвам, да подарявам частите си опаковани в панделки и да очаквам и на мен някой ден да ми бъде подарено... сърце? Аз подарих своето, не знам дали беше оценено и обикнато, но не беше достатъчно. То е просто едно сърце, просто една любов, че колко струва това тези дни? Недостатъчно.. Недостатъчна!

Ти си всичко за което една сладка лигла може да си мечтае.

В приказките принцесите си мечтаят за принца на белият кон, големият замък, победеният злодей, целувката и щастливият край. Аз си мечтая за теб и всичко което си ти. Всичките ти погледи в очите ми, последвани от блещукане в окото ти и усмивка, която ме кара да погледна надолу да се уверя, че земята е под краката ми, защото съм спряла да я усещам. Също и всички моменти, които ме карат да плача и да ме боли, всичко което сме ние. Затова си мечтая, защото ти не си принц, а си човекът, който е винаги до мен, дори когато е на другия край на света. Човекът, който винаги ще каже правилното нещо, за да ме накара да се усмихна, дори това да е някоя глупост. Човекът, който ме приема такава каквато съм - несигурна глупава лигла, невярваща, че заслужава чудесата, които й подаряваш. Ти си най-добрият ми приятел и не веднъж съм казвала, че ще направя всичко за теб. Сега казвам, и че ще направя всичко, за да бъда с теб. Ще победя злодея.

До мен си винаги, особено в най-тежките ми моменти... И сега имам нужда от теб, но не мога да ти кажа, страх ме е, глупаво е, безсмислено е, мой проблем е, но истината, е че само твоите нежни думи могат да ми помогнат да забравя и това зло. Обаче аз ще бъда силна и ще се справя сама, но ще те помоля само за още едно чудо. Пак да си до мен, пак да ми кажеш, че всичко ще е наред. Просто да го чуя още веднъж. Не искам да го изричам и няма. Искам само да си щастлив и знаеш, че ще направя всичко, за да си, ако трябва аз ще бъда принцесата на белия кон.

Всеки ден..

"Всеки ден да почва с теб и да свършва пак със теб, аз мечтая за това."

Но това се случва само в главата ми, в желанията ми, в мечтите ми. Събуждам се и денят ми започва само с мисъл за теб. Заспивам пак мислейки за теб. Сънувам теб. Чакам теб.
Мечтите били безплатни, защо тогава ми костват толкова много сълзи?

"Оставиш ли се да те опитомят, има опасност да поплачеш.."

Умът и сърцето не са вече моя собственост и отлетяха надалеч. Това ли е причината да съм празна, безформена и сива? Или би трябвало да е причината да мечтая, да чакам изгревите и залезите, да броя минутите и да политам в сънища? Не усещам второто, от него остана само вечното чакане, вечната жажда, вечната ненаситност, незадоволеност и разочарование. Изгубих ли се или ме опитомиха?
Още съм щастлива и помня причината, но самотата, ежедневието, тъгата, болката и страха ме дърпат за крайниците, бутат ме, блъскат ме, плюят ме, изяждат ме, уморяват ме, попиват в мен. Единствената утеха е, че всичко това се дължи на искрено щастие.. или така ли е?

only one.

Буцата голяма колкото тенис топка се придвижва бавно от корема ми до гърлото. Засяда точно на ръба и опъва мускулите ми. Запушва дихателните пътища и боли. Паренето от гърлото се пренася в очите ми. Усещам горещата вода бясно да напира. Белите ми дробове се опитват да погълнат нужния кислород, но той не достига. Сърцето ми бие безритмично, бързо и болезнено. То знае какво се случва в тялото ми, знае от къде идва тази болка, знае защо буцата е там, знае какво пречи, знае какво ме мъчи, знае защо го крия, знае как да го спре, знае как да ми помогне, но аз не му позволявам. Болката никога не е била толкова силна, но и никога не я е придизвиквало нещо като това. Не искам да ме боли отново, не искам да ме боли по-силно, но не искам и да загубя това което ме наранява, но и ме прави щастлива. Никога не съм притежавала това преди, алчна съм да го запазя, да имам повече от него, да ме боли повече. Мълча. Премълчавам малките болки, премълчавам и големите, пазя в тайна разкъсващата болка, крия горящите сълзи, прикривам тъгата, замаскирам желанието си..
..желанието да съм единствена..
..желанието да съм само аз..
..желанието да съм обичана..
На света има 6470818671 хора, не заслужавам да съм единствена.. за който и да е..
Заслужавам болката щом съм толкова алчна, заслужавам да мълча!

10 неща, които може и да знаеш за мен.

- Плача на всякакви филм. Романтични, комедии, ужаси, криминални, фантастики. Плача на всеки край. Плача дори на Discovery. Плача много.

- Представям си всяка ситуация, всеки докосващ миг, всяка емоция изрисувана по човешкото лице на снимка. Черно-бяла, композирана, добре осветена и идеално фокусирана.

- Мечтая да посетя Лондон, Рим, Мадрид, Рио, Виена, Сидни, Венеция, Ибиза, Амстердам, Будапеща и Л.А. и да докосна цялото им изкуство.

- Често преди да заспя, в автобуса, на лекции, докато се разхождам, докато гледам филм, когато слушам нечий разговор си представям ситуации. Отделни разговори. Как бих реагирала на нечии думи. Какво бих казала на някой. Думи, които не бих имала смелостта да изрека на глас. Думи, които никога не бих чула наистина. После често ги записвам.

- Не обичам да ми правят подаръци, но изригвам от щастие, когато получа целувка насред улицата малко преди да е светнало червено. Да ме гледат докато съм се отнесла в пространството и да усещам усмихнатия поглед върху лицето си. Да ме галят по гърба с топъл натиск. Да ме притискат в дълги прегръдки. Да ме гледат докато спя. Да ме целуват по челото. Да правят спонтанни малки изненади за мен.

- Обичам аз да правя подаръци, но да ги правя с двете си ръце. Влагам сърцето си в тях и знам, че независимо дали лепилото им ще изсъхне и ще се разпаднат, капчицата чувство което съм капнала ще ги държи вечни. Обичам и когато те докоснат сърцето за което са.

- Star Wars е любимата ми поредица филми, а Джордж Лукас е гений. (Това го пиша защото в момента гледам точно това, но е истина.)

- Въздишам всеки път когато усетя, че винаги ще помня отминалия момент дори и той всъщност да не е нищо особено. Винаги е специален за мен.

- Вярвам в прераждането и в извънземните. Егоистично е да мислим, че сме сами и е загуба на пространство ако срокът ни на годност е толкова кратък.

- Искам един ден някой да ми хване лицето здраво, да ме погледне в очите дълбоко и да ми каже, че ме обича истински.

Сладък си.

В стаята е тъмно и празно, само монитора свети в бяло, а телевизора бучи досадно в далечината на Discovery Channel или National Geographic. Затворила съм очи, лежа на земята в средата на стаята и слушам бръмченето на машините.

Представям си, че е морски вълни. Представям си, че е топло, че се потя, че светлината на екраните са слънчеви лъчи. Представям си, че миризмата от дебелото одеяло, с което съм се омотала цялата, е твоята. Вдишвам дълбоко. Все още съм със затворени очи. Мирише на мъничко ванилия и на мокрите от дъжда есенни листа в парка Заимов, разпръснати по алеите от хладен ветрец с лек дъх на планина и зима. Така ми миришеш и ти почти винаги. Понякога миришеш просто на малко ванилия и есенен дъжд, а когато правим секс миришеш на ванилия, лятна градушка и мокър пясък, ама като онзи по плажа, не просто пясък. И всичките тези миризми винаги се мешат различно, а малкото ванилия винаги най-трудно я улавям, но е там, някъде по теб. Когато ме прегърнеш сутрин със затоплено възбудено голо тяло миришеш на препечени филийки, или просто съм много гладна както винаги. Не се смей. Когато се възбудиш миришеш още по-хубаво. А когато танцуваме в клуб само ти не миришеш на цигари, само ти поемаш аромата на скъпия алкохол примесен с екзотични плодови сокове, ананаси, мандарини, кайсии, авокадо. Възбужда ме само мисълта, че ти си единствения, който мирише така. Не се чуди когато допирам нос в теб. Не просто искам да се гушна, искам да потъна в сладката ти миризма, да те вдишам и да си те запазя до следващата глътка. Ама като ме попиташ защо така правя, аз изчервявам бузки. Ми как да ти кажа без да се смееш? То ти и сега се смееш.

А ако знаеш колко си ми вкусен, ще ми се засмееш и на това. Когато те целувам се сдържам да не те захапя, а понякога дори не се сдържам. Врата ти е най-сладък. Знаеше ли? Всеки път когато спусна лице към него имам чувството, че от там извира целят ти вкус. Трудно ми е да не опитам с устни, език. Понякога прекалявам, знам. И пак като правим секс си най-сладък. Когато потта ти се стича по голото ми тяло, когато вдишам възбудата ти, когато я вкуся на устните си, когато я усетя в себе си. Не се чуди когато заравям рошавата си главичка в гърдите ти, когато те дърпам в себе си и дишам тежко. Опитвам се да поема от всичко наведнъж, от енергията, от вълнението, от страстта, от оргазъма ти, от вкуса ти. Обичам да усещам сладкото и с цялото си тяло и дори само с устни, да го преглъщам бавно и още на същата секунда да съм до болка жадна за още. Възбужда ме само мисълта, че ти си единствения, който е толкова сладък.

Вдишвам отново. Миризма на стар юрган. Твърда, суха, безизразна. Светлината от мониторите дразни очите ми. Шума - ушите ми. Земята е твърда. Студено ми е. Не съм нито на плажа, нито усещам кожата ти. Ще затварям пак очи, тук е безвкусно.

А казах ли ти колко си сладък?

I've been trapped by love.

Събуждам се. Търкам очи. Прозявка. Надигам се трудно. Гледам тавана. Гледам прозореца. Виждам облаци. Мръщя се. Потрепервам. Одеялото се е смъкнало от гърба ми. Студено ми е. Ставам. Правя кафе. Мия си зъбите. Връщам се в леглото с кафето. Сядам. Включвам монитора. Поглеждам мигащата червена точка в долния десен ъгъл. Включвам я. На екрана изкача син прозорец. А от него ми блещука шарено сърце от емотиконки. Отварям широко очи. Чета текста. Любима моя песен. Сърчицето продължава да мига. Мигам и аз. Още сънувам? Става ми топло. Събличам суичъра. Продължавам да гледам монитора. Препрочитам текста. Очите ми треперят. Ръцете ми изтръпват. Мигащите мечки, слънчица и червени сърчица се размазват. Очите ми се навлажняват. Сълзите потичат. Усмивката разширява чертите ми. Пускам песента на плейъра ми. Смея се. Бузите ми парят. Лицето ме боли. Леглото става по-меко. Небето се прояснява. Изгрява слънце. Смее ми се и то. Смее се на мекотата ми. Смее се на простичката истинска романтика. Смее се на любовта. Не политай, скъпа. Късно.

Цветя, бонбони, диаманти, подаръци, Айфелови кули, залези на плажа, поеми, нощното небе, балади, пикник, пътешествие, сърчице от емотиконки в skype. Изтъркана, банална романтика, но когато той го прави за мен е просто приказка. Моята приказка.

Desiree.

Осъзнавали ли са родителите ми какво правят като са ме кръщавали Десислава? Дали името на човека не е най-големия етикет, който може да бъде лепнат още при първо проплакване? Или е просто магия, каквато правят орисниците в приказките? Аз залагам на магийките и заклинанията, защото преди 5 години никога не бих се съгласила и със значението на името ми и с това, че ме описва доста добре.
Много си го мразех като малка. Изглеждаше ми така просто, грозно, безизразно и дори противно. И на галено ми беше неприятно. Криех си го, исках да е друго, да е по-звучно, по-нежно, по-красиво. Но малка съм била, от къде да знае рошавата ми кратунка, че имената си имат произход и моето било с най-приказният.

Десислава на почти всеки език се превежда Desiree, което има испански, френски и италиански произход. Desiree на латински е Desideria (което му било най-старият произход) или desiderium, в превод означава копнеж, желание. А самата дума desiree на френски означава желана.
За първи път името Desiree се среща при кралица Bernardine Eugénie Désirée Bernadotte (женичката на крал Чарлс XIV и една от годениците на Наполеон). Кралица Desiree предпочела латинския вариант на своето име. Интересното и доста чудното било, че французойчето било доста ексцентрично девойче, а и нямала голям късмет с мъжете си, че и за капак умряла самотна. Била нощна птица и цялото й кралство я смятало за много странна, че дори и ненормална, но тя просто си живеела по нейния си измислен начин, в нейния си измислен свят и била щастлива, а как го е постигнала не знам.. Вероятно е имало нещо ненормално в нея, но кога жените сме били нормални? Отклонявам се. Всичко това все пак не пречи името й да е било толкова звучно, нежно, красиво и да е значело едно от най-бленуваните неща за една жена. Желана.

Кой.. Аз? Желана? Да бе да.. Е не, ама да. Излиза, че орисниците са си свършили работата отлично или народните мъдрости са си на място, или историята не лъже, или просто пораснах и вече съм напълно достойна да си нося името гордо с мръснишки, секси поглед и къси поли. А дали вярвам в Desiree не е важно,но да, понякога вярвам, усещам го, изпитвам го. А и вярвам ли - не вярвам, то те си ме желаят, малко или много, досадно или страстно, истински или само за едното чукане. Както простичко го озаглави Цвета Стоева "Мъже".
Някоя Пенка би казала: "Я пък тази, какво се е надула с това си име, голяма й е работата като Google казва, че било секси." Да, обаче не само Google смята така, а Пенка винаги ще си е просто една Пенка.

I could really use a wish right now..

Вадя душата си и я сервирам на сребърен поднос за закуска, обяд и вечеря. Поставям я украсена в чувства, усмивки, прегръдки, дори целувки, а понякога слагам отстрани малък подарък опакован в червена панделка, за изненада. Грижа се за всяка нужда, сещам се за всяко малко пожелание. Сбъдвам мечти, осигурявам спокойствие, доверие и дори любов. Прегръщам и докосвам нежно, галя романтично, топля възбуждащо, отдавам се напълно. Никога не ми отвръщат с абсолютно същото, но аз и не го желая. Не съм това което съм, за да ми благодарят, не съм такава каквато съм, за да си спечеля плюшена играчка от карнавала, не слагам маска, за да ми се усмихнат и не се усмихвам, за да излъжа. Аз само мечтая, гледам тъмното небе и блещукащите самолети, разграфяващи го и си пожелавам само малко искреност и един единствен блясък в погледа, който един ден ще ме накара да се засмея през сълзи, да разтворя ръце и аз да благодаря, че съм толкова обичана. Наивно вярвам, че ще го получа. Наивно продължавам да гледам самолетите в нощното небе и да се преструвам, че са падащи звезди.

Girl, you never gon' get love from a heart of stone..

That's just the way it is
and it will always be that way,
deal with it!

uh, the story of my life..

Изпратих бъдещето си в e-mail.

Ръцете ми треперят над клавиатурата. Пръстите едвам докосват черните прашни копчета. Мускулите на лицето ми потрепват в нервни конвулсии и му придават притеснени гримаси. Натискам Send и изпращам бъдещето си в e-mail. В опита си да пробие гръдния ми кош, сърцето ми засяда в гърлото и запушва притока на въздух към мозъка. Прибирам ръцете си от клавиатурата и затварям очи. Търся спокойствието в чекмеджетата на ума си. Няма го. Скрило се е отново, а паниката нахлува под кожата ми като цунами. Сгреших ли отново? Трябваше ли да изчакам? Щях ли да го направя другояче? Отварям едно чекмедже и откривам лист-спомен. Баба ми веднъж ми беше казала, че правилното решение е онова което първо ти хрумне. А ето го и спокойствието, било се скрило в същото чекмедже.
Никога няма да се науча да бъда по-сигурна в себе си, но и никога няма да спра да бъда толкова спонтанна. Баба ми ще се гордее с мен. Трябва и аз да бъда горда.

"Твоята любов ме опиянява"

Две ръце, които ме обгръщат нежно, пазят ме от студа, от самотата и от болката. Две очи, които откриват океана и небето в моите и аз в неговите, потъват едни в други и изплуват отново, за да видят цвета на щастието. Аз отпивам една капчица от този океан от чувства, заливащ света ми. Усещам сладостта му, горчивината, тръпчивият вкус на небцето си, обливат ме горещите вълни, изтръпват ми крайниците, тръпки лазят по гръбнака и раменете ми, зрението ми се замъглява, главата ми пулсира, светът се завърта, забравям къде съм и коя съм. Той прави това с мен всеки път, когато ме докосва, когато ме гледа, когато ме прегръща, когато ме целува, когато ме люби. С топли пръсти като с четка рисува по гърба ми приказки, оставя своя огнен отпечатък по тялото ми, оставя отпечатък в моето сърце. Любовта му се стича по мен като боя по кадастрон, описва формите ми и се просмуква в кожата ми. Светът се върти, небето е по-близо, а земята сякаш потъва под тежестта ми. Аз съм пияна.
Слънцето изгрява и заслепява сънливия ми поглед. Главата ми все още се върти и все още усеща тръпките, горещите вълни, сладко-горчивият вкус в устата ми. Една капка, толкова е било нужно и аз вече съм пристрастена. Жадна съм за още.
Свиквам с това пиянство. Свиквам сутрин да се усмихвам в просъница слушайки нежното му хъркане. Свиквам с петнайсетте минути с тролея до апартамента му и с тъмната уличка до входа на блока. Свиквам с неговата голяма мека възглавница, с дюшека на паркета му, с душ кабината, сандвичите със сирене всяка сутрин. Никога обаче няма да свикна с жаждата и винаги ще искам още, когато той не е там да я утоли. Но ще чакам смирено.
Ставам от леглото и сядам пред своя компютър. В монитора живеят всичките ми приятели, профилните им снимки напомнят за изкривената им външност, а статусът под тях обезсмисля въпроса „Как си днес?”. Само той ли е реален? Някаква музика струи от колонките, опитвайки се да запълни празната сутрин... без него в леглото. Оставям мобилния си телефон до клавиатурата и чакам. Часовникът показва много ранен час, стрелките му сякаш не се движат, а него все още го няма. Жаждата започва да става все по-натрапчива. Пот избива по челото и дланите ми, а споменът тече като водопад пред погледа ми. Изглеждам смешна и слаба. Чакам него, чакам пак да го докосна и да се потопя в океана му, а после страстно и ненаситно да отпия от него, отново и отново.
Всички сме изпитвали този делириум в даден момент, по-силно или по-слабо. Всички сме пристрастени към това опиянение, всички сме постоянно жадни. Ровим с шепи в сухата пръст на ежедневието и търсим да погълнем всяка капчица любов, за да оцелеем под изпепеляващия натиск на живота, отговорностите, задълженията и болката. Пишем музика, книги, рисуваме, творим, търсим красивото в безцветното, а то е там, в погледа, в допира, в целувката. Всички заслужаваме своя принц или принцеса, своята приказка, своята капка опияняваща любов.

Далече.

Празната стая ухае на лосион за тяло и шампоан. Тялото ми е набъбнало от горещата вода, а хавлията леко се е разгърнала. Отново лежа в леглото и гледам в черната точка на тавана. Отново главата ми е празня. Отново в канала изтекоха и сълзите ми.
Боята засъхва бавно по четките ми, цветни листа съхнат до прозореца, изрисувани с измислени чувства. Боята запълва изкусно дупките в белия лист, но се разтича около дупките по мен.
И пак лежа в празното легло взирайки се празно в черната точка на тавана. Вятърът бие листата на дърветата, а слънчевите лъчи се опитват да ги утешат, но тъмни облаци нахлуват от планината. Безсмислено е. След час водата отново ще потече.
Колонките изпускат своите успокоителни звуци, но и те се губят в пространството около мен. Завила съм се през глава и всичко около мен е далечe, на километри. Така далече както е и той. Прегръщам плюшената мечка и сякаш ако отворя очи той ще хване лицето ми здраво в ръце и ще се засмее на детския ми поглед. Но не го правя, не отварям очите си, защото ако наистина го направя.. водата пак ще потече.
Сега вече е тихо. Не се чуват дори стъпките на съседката отгоре. Единственото което нарушава нищото е тиктакането на ръчният ми часовник върху нощното шкафче. Заслушвам се в равномерното му отмерване. Мисля за движението на малкият секундарник, представям си кръговото му движение. Трябва да мисля за него и да не отварям очи. Слушам вече час, но промяната ми убягваше до сега. И изведнъж го усетих. Тиктакането вече е по-бавно. Не е в ритъм със сърцето ми. Почти глухо е. Часовникът е все още до ухото ми, но звукът го няма. Времето го няма. Времето внезапно спря, а пулсът ми се ускори. Сега сърцето ми кънти в ушите. Въздухът не ми достига. Отварям рязко очи и бузите ми се обливат в сълзи.
Времето ще мине толкова бавно, аз ще отброявам секундите, водата ще изтича в канала, а той ще е толкова далечe.

Това лято бе нашият римейк на "Хиляда и една нощи".

Бих сбъднала милион и едно твои желания..

А ако можех да правя чудеса, за теб щях да сътворя пак милион и едно.

Първо ще уловя в шепи звездите и ще ги пръсна по тавана и стените в твоята стая, а след това ще спра времето, за да можеш да се насладиш на останалите милион желания, които ще ти изпълня.
Ще сплета сребърна мрежа, ще ловя сънищата ти и ще ги редя в рамки.
Ще паля огньове и ще танцувам гола около тях прогонвайки с магия всички чудовища, прокрадващи се в нощта зад потните ни гърбове.
Нежно плъзгайки топлите си длани по тялото ти ще те пренасям на сиви облаци под слънцето, далеч от затворът ни от тревоги.
Всичко това бих изпълнила за теб ако можех, но аз съм просто едно обикновено момиче, което може само да ти подари сърцето си и да те пази, да те люби, да е вечно твое, да ти прощава, да те кара да се смееш, да те възбужда, да се грижи за теб.
Това лято бе нашият римейк на "Хиляда и една нощи" и аз бих прекарала още хиляда и една в твоите прегръдки.

Прицът и просякът, принцесата и.. проститутката.

Живяло някога едно малко момиче. То имало всичко - любящо семейство, щастливи мигове, слънчеви усмивки, нежни ласки, вярвало в щастието, вярвало в хората, в романтиката, в любовта и в истината. Слънцето сияело в очите й и тя се чувствала като принцеса. Един ден момичето погледнало през прозореца. Видяло света да танцува, да играе на гоненица, да пие и да яде, мъжете закачали девойките и нежно им се усмихвали, а те докосвали палавите им ръце с любов и подскачали пъргаво, за да не спират играта им. Момичето искало да опита от този още по-слънчев свят от нейния. Облякла най-красивата си рокля и излязла в големия град. Изведнъж улиците потъмнели, идвала будя. Принцесата се скрила в първото заведение което видяла, но вътре се разкрила по-ужасяваща гледка и от бурята. Пияни разпасани мъже припявали фалшиво към звучащата мелодия, опипвайки минаващите оскъдно облечени сервитьорки и клиентки, а те на свой ред гневно им зашлевявали шамари и ги псували на майка. Дим и миризма на алкохол задушавали момичето, то се опитало да излезе, но един младеж я хванал за ръката и започнал да танцува с нея. Ужасеното девойче се опитало да се отскубне от миризливата залитаща хватка, но напразно. Започнало да вика, но не можело да надвика музиката и пияните крясъци на клиентите. Нечия ръка я сграбчила за задника, а друга опипала корема й, трета задърпала роклята й за деколтето, а някой помирисал косата й. Момичето не знаело къде е попаднало. От нейния прозорец на шарената й стая този свят изглеждал така забавен, така щастлив, а в него съществувал само разврат, алкохол и цигари.
Минали години, а някогашната принцеса все още скитала по градските улици. След онази нощ в бара не могла да намери пътя обратно към дома. Сега била нахлузила черни силиконови чорапи и къса сребриста рокля която едва скривала кльощавия й задник. Токчетата й били олющени, но тя стъпвал здраво и гордо на тях. А бара от онази вечер сега се превърнал в нейния дом.
Принцесата се превърнала в проститутката.

Last summer.

Винаги когато настъпи това време на годината аз се превръщам в малка ревяща пикла, събираща всяка слънчева минутка в найлонови торбички, трупайки ги в джобовете си. Никога не са достатъчно дълбоки и винаги губя по някоя торбичка. После пак се разплаквам и се тръшкам на земята като недоволно хлапе не получило играчката за която така копнеело. Но тази година джобовете ми са двойно по-малки, защото тази година не събирам само слънце, тази година събирам и любов. Романтични мигове под звездите на "Златните мостове", секси танци в клуба, разходки в Южния Парк, една плюшена мечка, сутрешен секс, черни силиконови чорапи, бяла тениска на Sodom, нежни целувки по челото, значки на пънк групи, скоци във вълните, ласкави погледи на плажа и нежните му ръце по гърба ми. Как да събера всичко това в джобчетата на тесните ми дънки? А трябва да побера всичко вътре, защото иначе зимата ще е много тежка, студена, самотна. Блъскам торбичките и търкам очите си с ръкавите си, мъча се да направя невъзможното. Защото дори и да събера всичко в малките дупки на панталоните то няма да е достатъчно, те пак ще изглеждат празни, аз ще съм празна. В този период от годината аз винаги се чувствам празна, студена, самотна, но тази година слънцето ще отвлече не само своята топлина, но и неговата, която нежно ме прегръщаше с цинична неразбрана любов и ще го отведе на другия край на света, където миговете, целувките, нежните ръце ще забравят, ще топлят други. Ще крия сълзите си до последно, ще се усмихвам и ще заключвам мислите си, ще крия гнева си, тъгата, отчаянието, защото това изпитвам само аз, защото съм се научила, че когато чувството е несподелено то по-добре и него да прибера в торбичка и да го скрия от него.
"Нашето лято свърши, ако можех да спра времето, да останеш до мен.." се пее в една любима моя песен.
Лятото свърши.

Алиса.

В детската градина момичетата не ме викаха да играя в техните игри на принцеси. В началото когато все още не познаваха моята чудата личност, всяка избираше коя принцеса на Дисни ще бъде, а аз винаги казвах Алиса от Страната на Чудесата. Малките им рошави главички тогава нямаха представа каква е тази Алиса и от каква чудата страна идва, но всичките ме гледаха все едно и аз идвам от там. Нямах нищо против когато един ден ми заявиха, че вече не мога да си играя с тях и без това предпочитах да съм сама или да наблюдавам състезанията с колички на момчетата. От малка не обръщам внимание на присмешките на момичетата, и тогава тяхната компания ми беше безинтересна. Намирах повече смисъл и зрелище в това да режа косите на куклите вместо да ги преобличам с часове в грозни бухнали рокли. Наще затова и спряха да ми купуват кукли. Но количките и плюшените мечета си ги пазя и до днес в някой кашон на прашния таван.

Всъщност аз не бях странна и чудата, просто бях по-любопитна от останалите деца. Задавах прекалено много въпроси на които лелките никога нямаха време да ми отговорят, и за да е по-лесно ме наказваха да си играя сама. Не разбирах защо си мислят, че това е голямо мъчение за мен, аз го предпочитах, така сама си отговарях на въпросите като си създавах цели въображаеми, изпълнение с чудати приключения, светове. Бях истинска Алиса и се харесвах такава каквато съм.

После пораснах и хормоните в тялото ми забушуваха, а те никога не са били в правилна пропорция, затова и се намразих. Продължих да бягам от женската компания. Ходех на Паметника на Съветската Армия и гледах батковците как карат скейтборд и блейдове. Започнах да нося смъкнати дрехи, кецове и никога да не пускам косата си. После Пешо ми подари скейт. Мъчих се да карам и падах на всеки светофар. Пак не се харесвах, но много се забавлявах. Имах и приятели или поне момчета, които ме учеха да правя оли.
Станах на 17 и започнах да нося по-тесни дрехи. Имах красиви гърди, които обичах да подчертавам. Още не се харесвах, защото бях по-пълна, но никога не ми е пукало особено от този факт или съм му позволявала да ми пречи в общуването. Купоните и музикантите бяха новата ми страст. Алкохола и цигарите също. Ходех по drum'n'bass партита и пушех трева. Най-добрите ми приятели пак бяха момчета, но повечето ми се натискаха, за да опипат перфектните ми цици. Не ми пукаше, имаха трева, бяха страхотни приятели.

Накрая станах на 18 и открих малкото ключе за малката вратичка зад завесата разкриваща истинската Страна на Чудесата. Пак бях Алиса, Алиса в страната на сексуалните перверзии. Първият ми път беше на някакъв купон с някакъв къдрав хубавец, на който дори името не знаех. Не ме болеше, напротив беше много забавно или поне така си го спомням, защото както всяка вечер бях мъртво пияна. Все още бях чудатата Алиса, която бръснеше куклите си, все още гледах накриво мацките с перфектните дупета, все още не се харесвах и все още се забавлявах като най-големия пич в компанията. Моята Страна на чудесата обаче не познаваше онази вещица, която омагьосваше всички около мен и ги караше да виждат не шарено и размазано, а в розово. Караше ги да поруменяват без причина и да се държат дори по-глупаво и от мен. Проучих я аз тази вещица. Оказа се, че й викали Любов. Не я исках в моето кралство, затова построих голям зид и ров пред него около цялата ми страна и същност. Мислех си "Тая вещица никога нямаше да влезе в моят приказен замък". Но от къде можеше да знае Алиса, че вещицата имала летяща метла и просто една нощ прелетя над високата стена и нахлу през прозореца в покоите на принцесата.

Това е тайна обаче, знае я само монитора и котката.

Кръстосала съм крака в леглото си пред компютъра. Само по сутиен и боксерки съм. Плюшената миеща мечка която ми спечели от автомат седи в скута ми. Много ми е горещо. Някакъв dub step звучи от колонките ми. Стрелкам нетърпеливия си поглед към червената точка в долния десен ъгъл на монитора всяка секунда, а на следващата проверявам дисплея на телефона си. Тази нощ не спах добре и това е надраскано под очите ми като с перманентен маркер. Не мога да спя в моето малко легло вече. Оранжевите ми завивки пречат. Будех се на равни интервали и главата ми пулсираше. Станах прекалено рано. Кафето ми беше безвкусно, а работата не вървеше почти час. Чувствам се излишна в този малък склад, в който е превърната стаята ми. На гости на някой непознат съм. Нежелана съм. Вкъщи вече няма място за мен. Затворя ли очи виждам падащи звезди, онези които гледахме миналата вечер на Златните мостове, сгушени в топлото вълнено одеяло. Една от лошите страни на това често да сме заедно, е че свикнах с теб. Голямата грешка, която се старая никога да не допускам. Но ти знаеш, че с теб е различно. С теб правя най-големите и глупави грешки, обичам всяка една от тях и не спирам да ги повтарям докато не се отпечатат като сини петна по кожата ми. Свикнах с твоята голяма мека възглавница, с двата хлъзгащи се дюшека по паркета ти, с душ кабината ти, сандвичите със сирене и кашкавал всяка сутрин, а след тях и двучасовия секс на бюрото в стаята на майка ти. Свикнах цяла нощ да усещам ръцете ти по гърба и гърдите си. Свикнах сутрин да се усмихвам в просъница слушайки нежното ти хъркане. Свикнах с петнайсетте минути с тролея до вас и с тъмната уличка до входа ти. Голямата грешка, която се старая никога да не допускам.
Поглеждам часовника на ръката си и установявам, че е прекалено рано. Ще почета още малко от Изгубеният Символ на Дан Браун, а после ще си пусна някой от ужасите чакащи ме в папката с филми. Времето ще минава още по-бавно, а ти няма да звъниш защото си болен. Сбърчвам чело само при тази мисъл. Това ме притеснява. Боли ме дори когато теб те боли. Знам, че е защото няма да се видим днес, или дори и утре, знам че е защото искам да ме чукаш и да спя в твоето легло, а не в моето, но с тази болка няма да свикна. Съзнанието ми прескача до момента, в който седя на летището и те целувам през сълзи. Взимаш сака си и ми намигваш с усмивка, а аз не мога да скрия сълзите си. Не съм плакала до сега пред теб, не плача пред никой освен пред монитора и котката. Изглеждам ти смешна и слаба и съм такава. Малко нещастно момиченце разделящо се с любимата си играчка, която заминава за другия край на света да ебе други пластмасови Барбита. Когато очите ми пресъхнат ще сложа същата маска като твоята. Ще се върна в Петък или Twins, ще си поръчам голям джин с тоник и ще позволявам на сладките непознати да бъркат под полата ми така както ти бъркаш в гащичките на чуждоземните кукли. А когато пак съм сама в неудобното си легло ще ти изпращам намигащи личица по skype и ще те надървям с мръсни приказки, но пак само екрана ще види сълзите в очите ми. Това е тайна обаче, знае я само монитора и котката.

Четката за зъби.

Тази сутрин официално оставих четката си за зъби в тях.
Преди два дни когато ми сервира, че щял да ми отдели цяло шкафче в банята и да ми извади ключ от входната врата се паникьосах като малко детенце изпуснало топката си на улицата сред фучащите автомобили. Опитах се да не асимилирам информацията в точния момент, за да не изхвърча през вратата по долни гащи както обичам да правя винаги когато ситуацията ме хване за гушата.
Когато вече бях твърдо седнала на седалката си в тролей седмица премислих случилото се. Запитах се има ли по-дълбока причина за поканата му от загрижеността на мен да ми е по-удобно и факта, че драстично зачести престоя ми у тях. Наивницата в мен в просъница ми плесна шамар с думите "Ма той те обича, скъпа!", а аз през смях й отвърнах "Ще ти се!". Нашата любов беше гавра с всеобщо приетите норми. Смеехме се и вдигахме средните си пръсти в лицето на романтиката, а в следващия миг прекарваме нощта на Златните мостове наблюдавайки звездопади. Ходехме по барове заедно, напивахме се заедно, сваляхме куп други загорели индивиди, а после само си записвахме номерата им и се прибирахме заедно да се чукаме до сутринта. Не определяхме връзката си като такава, дори не говорехме за нея, обичахме се странно и наум, но ето, че четката ми за зъби стоеше гордо там в банята, наредена до неговата и на майка му. С тази крачка нагоре по баира не маркирах отношенията ни като по-различни от преди, дори не успокоявах душата си, че са ескалирали, просто отбелязвах в тефтерчето си, че съзрях още малко. Може би края на безразборният секс с всеки готин непознат е към своя край, може би ставам готова за нещо истинско, може би не с него, може би не скоро, но може би някога.

Кръстовища.

Днес пресякох много кръстовища и по светофарите оставих много замислени погледи. Крачех замислено по влажните горещи улици с малките си кожени сандалки и премислях приоритети и задължения. В почивката си сякаш съм най-заета и най-угрижена. Тези любими улици, пътят от НДК, надоло по Патриарха, кръстовището на Попа и все така по Васил Левски, чак до моето завойче на Сливница, този запечатан маршрът ми тежеше, а изиграните сцени по тротоарите му ме преследваха като сцени от филм от 60те. Имам нужда да избягам, но не, за да изтрия кадърчетата, а за да ги повторя и потретя с моят молив, за да времето не им посегне.
До леглото ми е наредена купчинка книжки, зовящи ме, но аз все тайничко поглеждам към светещият екран на монитора в очакване на поредното привикване. Аз жадувам за тези позвънявания, пристрастена съм, усладиха ми се и претръпвам всеки път когато пресичам някоя улица и през мисълта ми профучи "Ами ако снощи беше за последно?". Изпадам в ужас, настръхвам, вените на краката ми се опъват и каишката на сандалките ме прежулва леко. Зная, че това са ценни спомени, затова жаждата за тяхното увековечаване се просмуква във всяка моя пора.
Поглеждам изтощено малкият часовник в горния десен ъгъл на монитора, после към червеното кръгче в долния десен ъгъл и усещам парещата болка в ходилата си. Днес пресякох много кръстовища.

Аз съм вашето въображение?!

Промяна №1 за новата година:

Моментът в който разбираш, че ненадейно си поставила някакви основи. В който виждаш в нечии очи, че си станала част от ежедневието им. В който те канят за компания дори когато ти не можеш да отговориш на очакванията. Ставаш част от нещо ново, нещо вълнуващо, а това нещо ново и вълнуващо моли единствено за силата на твоето въображение.

At the bridge of the Rising Sun.

Повечето хора измерват изминалата година с 30ти Декември, аз я меря на 30ти Юни.
За мен новото начало, новите емоции, новата страница или дори следващия етап започват с началото на лятото. Вечерта на 30ти Декември срещу 1ви Януари никога не ми е носела нещо изключително, нещо вълнуващо, нещо пожелано или нещо неизживяно, а след тази нощ зимата продължава все така мрачна и студена.
Сутринта на 1ви Юли също никога нищо специално не ми е носела, но след нея настъпва нов живот, свежест, страст, жега, солени спомени и още много топлещи мисълта морски или просто изгреви. Промяната не винаги бива отпразнувана пищно и все-помнещо се парти, но винаги се усеща до самото дъно. Не ме разтърсва като неочаквано земетресение, защото винаги я чакам и знам точно как нежно ще почука.
Тази нощ в сърцето ми ще бъде отпразнувано настъпването на новото или на лятото или просто на началото на дивото.

След посрещането на юлския изгрев на един мост този пост ще бъде редактиран.

...


Нямаше мост, нямаше изгрев, моментът за пореден път беше проспан, но началото настъпи, промяната, свободата, чувството е друго. Имаше обаче музика, имаше танци, имаше алкохол, имаше мечти, планове, имаше разкази за морета, имаше усмивки, имаше смях, топли прегръдки. Всичко необходимо за отбелязването на моята нова година беше в ръцете ми, в очите ми, в мечтите ми. И беше споделено с хората, които ще осъществят жадуваните летни мигове. Нека лятото започне сега!

stay.

Лошо ли е по някой път да се завръщаш в миналото?
Ами ако това минало е било красиво, щастливо, цветно, смешно, забавно, любовно, истинско, непринудено, просто, кратко, вечно.. забранено ли е да връщаш страницата просто ей така, за да си спомниш, че детството ти е било приятно?
Не искаш да заживяваш отново там, нито да се тормозиш от края му (какъвто и да е бил той за теб или за него). Единствено искаш една непринудена усмивка, един сладникаво-романтичен спомен, да отвориш прашната кутия, да извадиш спомена, пакетче кърпички в червена панделка.. и да знаеш, че винаги е имало, има и винаги ще има моменти, хора, случки, чувства, усмивки, погледи, докосвания, песни, танци, бири, смях, плач, истини, лъжи.. спомени, за които няма да съжаляваш, а ще растеж хванала ги за ръка.

dirty.

"С жаждата си
човек да разчупи
ежедневието
идват и
незаучените грешки."

I'm all out of secrets, I'm running out of lies.

Остана още много малко.. но до какво?
Какво чакам всъщност?

Чакам месеци покрити с тайни и лъжи към самата мен. Или чакам несъществуваща приказка. Чакам може би друг да измисли лъжата вместо мен. Най-вероятно чакам просто разочарованието от едното нищо.
Лятото няма да ме спаси.
Няма да промени нищо.
Ще роди още лъже, тайни и самота.
А тайните и тяхната самота ще ме изкушават да не се променям.

Това ли чакам?

Слънце мое.

Усещам слънчевите лъчи как настойчиво обливат кожата ми, кото гореща морска вълна. Предизвикват потните ми жлези да се събудат след дългия зимен сън. Тялото ми бързичко придобива розовичък оттенък, а до вечерта раменцата ще ме наболяват. Месецът е едва Юни, но морската вода, морският бриз, морският пясък вече се загнездват във всяка моя мисъл и мечта. Кроят се планове за пътешествия, събират се хора за слънчеви бани по столични поляни, сладоледи се топят в ръцете и бирата се пие тройно по-бързо. Летните партита те първа започват, а изпитните сесии на студентите още не са започнали дори. Цветното е още по-цветно, музиката е още по-силна, голото е още по-голо, мокрото е още по-приятно. Официално още не е лято, но градът започва да се празни, а черноморските ни курорти сякаш хипнотизират жадната младеж. Слънцето за пореден път ни покори и ни омагьоса. Жадувам за глътка морски вятър, за слънчеви ласки, за нежен допир на топъл пясък, за прегръдка под водата, за целувка в задушната нощ, за танц на летни ритми, за.. моето Слънце.

R.I.P. Ogi.

Колко е лесно да заобичаш една пухкава топчица по-малка от детска шепичка за едно никакво време и също толкова бързо и лесно да го загубиш. Чак ти се вижда безсмислено съществуването на тези топчици.
Той беше дебел. Той беше много темпераментен. Беше и много злобен. Обичаше да дъвче, но най-много обичаше да здъвква ръцете на хората, които искаха да се порадват на мекичката му козинка. Беше бяло пънкарче. Имаше собствено мнение и обичаше да го изразява по най-шумния начин. Беше страшен. Плашеше котето дори. Не харесваше никой и не беше мил с никой. Но моята ръчичка не смееше да гризне, а аз бях единствената която разбираше лошотията му и я обичаше безрезервно.
Може да беше просто едно дребно хамстерче, но имаше душичка и беше част от моят малък свят.
Обичам те Оги, почивай в мир.

Beautiful danger.

Satisfied.
Changed.
Greedy.
Naughty.
Giving.
Taking.
Flirty.
Wasted.
Lonely.
Easy.
Hot.
Rock.
Sex.
Passion.
Rough.
Scream.
Bad.
Good.

EXPLOSIVE Detonates Again!!!

Емоционален срив, абсолютна интоксикация, шумо-предозиране, енергиен взрив, опустошителна агресия, разтърсващо щастие - малка част от връхлитащи свето-преобръщащи мигове на съвършенство. Ударните вълни агресивно заливат слуха с масивни звуци, топлина полива телата и замъглява естествения път на мисълта и свето-възприятието. Помещението се свива и разширява като сърце-туптене, а мощта на звука свива с менгеме сърцата в полуосъзнатите тела. Светкавици поразяват зрението, емоцията притъпява сетивността и всеки удар от обкръжението става неусетен, а болката измислена. Маршът на еуфорията продължава с меланхолични изкривявания в звуците. Бушуващите вълни затихват за стотни от секундата и заблъскват отново с необяснима сила. Замазаните цветове рисуват гениална картина в превъзбудените умове запечатващи тези извънземни моменти на прераждане. Въздухът намалява с всяла глътка живот, а концертът е към своят перфектен край. С мощен взрив от викове се поставя и краят на едно съвършено извънтелесно изживяване и реалността обидено взема надмощие над изтощената тълпа.

Before sunrise.

Daydream delusion, limousine eyelash. Oh baby with your pretty face. Drop a tear in my wineglass. Look at those big eyes. See what you mean to me. Sweet-cakes and milkshakes. I'm a delusion angel. I'm a fantasy parade. I want you to know what I think. Don't want you to guess anymore. You have no idea where I came from. We have no idea where we're going. Lodged in life. Like branches in a river. Flowing downstream. Caught in the current. I carry you. You'll carry me. That's how it could be. Don't you know me? Don't you know me by now?

Talk to the moon, send him a message.

Тъмнината заля тихите градски улици, нощните лампи се въплътиха в нощни стражи. Охраняваха луната, а тя полу-пълна се оглеждаше в тъмните прозорци на спящите апартаменти. Погледнах я и аз сякаш да завържа разговор. Исках да й задам въпрос. Но как да зададеш въпрос на луната? Мисълта заобикаля бързо около полукълбото, а сърцето ми запрепуска след спомените, сякъш се състезаваше със самото време. Една сбъркана надпревара. Колкото по-бързо тичаше то, жадувайки да настигне времето и не можейки, толкова повече времето се влачеше, но не позволяваше да бъде догонено. То не си играеше с чувството, просто така процедира времето с препускащите сърца, спазваше своя закон, състезаваше се по правилата.
А аз чакам, броя, спомням си, мечтая си, разсейвам се, тъгувам, преструвам се, надявам се. Очаквам сърцето ми да надбяга времето, сякъш това е възможно, копнея да спечели състезанието, жадувам за повратния момент. Моментът в който то ще догони времето, а то ще натисне газта и всеки час, всеки ден, всяка седмица ще се изпаряват като неусетни мигове, незабравими мигове. Моментът в който отново ще заспя в нежните прегръдки. Момент - кратък сезон.
Луната сякаш забеляза тъжният поглед през стъклото. Не отговори на въпроса. Сякаш само се опита да заспи, за да отстъпи по-бързо мястото си на слънцето, на поредният дълъг ден.

Eternally Missed

Забравям как да карам идеите си да танцуват.
Забравям да усещам вятъра и слънцето и дъжда и звездите, забравям да ги слушам.
Забравям да гледам през прозореца.
Забравям музиката, цветовете, снимките.
Забравям за какво копнея, а като се сетя забравям, че плача.
Забравям да броя минутите, миговете.
Забравям адреналина, еротиката, допира.
Забравям болката, но забравям и насладата.
Забравям ли теб?

Липсва ми това, чакам го, боря се да не забравям как се мечтае.

The Wall.

Стената в главата ти. Онази която те пази от онези чувства.
Онази която си успяла да издигнеш точно в последния момент преди те да те нападнат. Онази която не си успяла да вдигнеш на време и не си се защитила. И онази, която издигна там от самото начало, за да не повтаряш грешките си. Пазят те.
Онази която си успяла да издигнеш точно в последния момент понякога се поклаща, но никога не пада, тя е здрава, няма защо да се тревожиш за нея.
Онази която не си успяла да вдигнеш на време сега строиш. Строиш я бавно. От време на време тя се срива, но основите и са поставени, здрави са, знаеш, че един ден ще я завършиш и тя ще е здрава и ще те предпази от болката която са нанесли онези сили от които се страхуваш.
Но най-много трепериш над тази която си издигнала точно в началото. Бързала си тогава. Основите й не са достатъчно здрави. Тя самата е здрава, пази те и от самата тeб и от него. Но основите са нестабилни. Бдиш над нея денонощно, но от това няма ползва. Знаеш, че поддадат ли цялата стена ще рухне и няма да имаш нищо за което да се хванеш. Ще бъдеш по-уязвима от всякога.
Захванала си се с нестабилен и рисков "занаят". Другите дори не го обмислят като "професия". И защо да го правят. Тях не ги е страх от тези чувства като теб. Те ги желаят. Те обичат да ги чувстват и искат да бъдат щастливи. Но теб те е страх от щастието. Себеопазването е най-висшата ти цел, а "строителството", тези стени, те ще те опазят. Грешиш, но страха е по-силен. Винаги е бил.
И все пак дълбоко в пропуканото сърце което никога не си успяла да изградиш отново, се таи една истинска мечта. Мечтаеш някой да срути всички твои стени и да построи на тяхно място свят за теб и него, само за вас двамата..

Понякога дори си мечтаеш това да е човекът зад третата стена..

Безценната случка

Случки всякакви. Малки, големи, весели, тъжни, скучни, самотни, пиянски, истински, измислени, среднощни и после сутрешни, тайни, страстни и разбира се гадни. Всеки момент е някаква случка, преразказана или не. Винаги се случва нещо, дори когато нищо не се случва. Емоция е дори да не изпитваш нищо. Всяка случка би трябва да може да се преразкаже, да се опише. Вчера опитах най-лютия сос. Очите ми сълзяха с часове, носа ми заприлича на първото великденско яйце и така и си остана, а колко ми беше топло няма да казвам. Сосът наистина беше много вкусен, бях доволна. Ето случката е преразказана. Емоцията е описана. Но какво става когато това не може да се осъществи. Какво става когато случката е сбъдната мечта, а емоцията е толкова силна, че сърцето ти не може да я побере, а думите ти не са достатъчни да я изразят? Нищо не става, просто стоиш и позволяваш да те облъчи най-вълнуващото преживяване. Неговото име не е щастие. Щастлив е човек когато открие своя любим чили сос, щастлив е човек когато получи цвете или дори целувка от любимия човек, все щастливи случки които в никакъв случай не бива да бъдат пренебрегвани, защото и тяхната емоция е космическа. Но има една емоция, която идва от по-далеч. Тя е абсолютно лична, но понякога можеш да я споделиш в 300 души и всички заедно да клекнете в нейна чест.

Светлините те огряват, чувстваш се абсолютно сам и все пак около тебе има толкова хора, че ти е трудно да се движиш. Усмихваш се толкова силно, че не си усещаш лицето. Стоиш на пръсти от толкова време, че се чувстваш безтегловен и все пак няма никаква болка или неудобство. Чакал си това чувство една цяла вечност. И сега то е толкова силно, че не можеш да го осъзнаеш, преосмислиш и възпроизведеш в някаква реакция. Просто седиш гледаш, чакаш. Хората около теб ти напомнят да извикаш просто ей така, без причина. Може би те осмислят емоцията и реагират, ти обаче само ги следваш по инерция, защото мисълта ти не е тук и все пак мислиш само за случващото се. И в този момент светлините изгасват, сърцето ти спира за част от секундата, дъхът ти за по-дълго. Не смееш да мигнеш, да не би случайно да се събудиш от този сбъднат сън. Погледа ти е замъглен, но виждаш всичко случващо се пред теб идеално. И тогава звукът нахлува не само през ушите ти, а през очите ти, през кожата ти. Облива те вълна от енергия и музика, усещаш прилива на адреналин, усещаш всички около теб. Подът под краката ти изчезва, ръцете ти изтръпват, очите ти се обливат в сълзи. Някой се блъска в теб, бута те в друг, но ти продължаваш да се носиш. Или някой те носи.. или нещо.. Викове, песни, танци, подскоци, ръце във въздуха опитващи се да докоснат енергията, чувства, щастие, любов.. музика. И това продължава с часове, но сякаш го усещаш като един миг. Винаги сме били ненаситни същества, но стане ли дума за сбъднатата ни мечта се борим със зъби и нокти (в случая с глас колкото имаме), за да я продължим максимално. Опитваш се дори да се сдобиеш с нещо материално с което да запомниш изживяването, независимо, че знаеш, че тази случка никога няма да бъде забравена.

Краят, не е наистина край. Усетил си това което винаги си искал да усетиш. От тук, от там разбираш, че пак ще го усетиш и вечността на чакане пак започва отначало. А в тази малка вечност пак се повтарят малките, големите, веселите, тъжните, скучните, самотните, пиянските, истинските, измислените, среднощните и после сутрешните, тайните, страстните и разбира се гадните случки, никоя от които не може и малко да се доближи до безценната случка. Единствена, но повторима. Сбъдната мечта!

Моята си сбъдната мечта.

A love story.

Remembered. Overheard. Resisted. Dreamed. Uncomforted. Followed. Confronted. Loved. Discovered. Dehydrated. Failed. Sentenced. Bored. Abandoned. Freed. Named. Confused. Tolerated. Returned. Undecided. Unenlightened. Betrayed. Abbreviated. Needed. Ambushed. Doubted. Buried. Believed. Wanted. Touched. Worried. Horrified. Vanished. Forced. Healed. Succeeded. Interrogated. Sacrificed. Prepared. Separated. Forgotten. Attached. Completed. ... Remembered. Continued. Ended. ... Life.

След полунощ.

Уискито привърши.. Последните капки влажно и изкусително се стичат по чашата, топящите се кубчета лед потракват при всеки мой допир на стъклото. Дрехите ми натежава. Махам ги. Оставам по бельо и отпивам още една глъдка. Мисълта препускаше в безлюдната ми глава. Скачаше от тема на тема, от стих на стих, от проза на проза, от мнение на мнение и сама се губеше в себе си. Обвивам я в копринени нижки, наричам ги „мои думи”. Опитвам се да ги изхвърля от бездната която непоканено се е настанила в душата, сърцето и умът. Поредния час в разсъждение и в търсене. Омръзна ми, честно да си призная, омръзна ми и да жадувам за онези далечни блянове които в моето нехайно съществувание са само пустинен мираж. Омръзна ми и от стягащият ме сутиен!

.....

Тиктакането на часовника ми напомня, че ноща е напреднала. Но в това не виждам смисъл. Става ми все по-горещо. И да легна въпросите остават като мастилено петно на бяла покривка. Остават и нито алкохолът нито времето могат да ги изтрият, премахнат, изтребят. Тиктакането сякаш се усили. Нима споменът забави крачка... не, излъгах се, просто е подскочил на високо на път към следващата болезнена глъдка.



Сънят нахлува. Време беше. Разлика обаче няма. Голото ми тяло настръхва от нахлула непозната вълна, а след нея отново същото безмислие, просто е, повърхностно дори, обаче сега има декори, актьори и дори (не мога да повярвам) повече интриги, а аз съм абсолютно гола пред всички. Понякога това измерение е точно на ръба на реалноста и илюзията която сама градя и тази граница понякога е толкова тънка и невидима, че създава един отделен и измъчен свят в който влизам без да знам, без да искам, губя се в него. Искам ли да намеря изхода? Не, не искам, защото този свят притежава умението да задоволява пропуканата ми психика. Замазва цепнматините й с цимент от илюзии и доволни измами.

.....

Да измами, имамен свят, измамно желание... измамен си и ти! Измамна съм и аз...
Маска ще сложа пак, маска с нарисуваната прилежно усмивка (измамната усмивка). Ще наговоря купища лъжи колко доволно живея, как мечтая и се смея. Не не го правя! Но ти как ще разбереш, няма да ме зърнеш, а и аз не ще ти кажа.
В заблуда живеем, ние я строим, поддържаме я, грижим се да не бледнее пред откровението. Хора сме, прости сме, измамни сме!

Кент флош роял!

С какво бихте сравнили живота ако трябваше да направите най-точното, най-прецизното и до колкото е възможно, най-детайлизираното сравнение?
Аз мислих, сравнявах, пресмятах и пак мислих и честно казано не стигнах чак до толкова конкретен пример които да отговаря на горепосочените критерии, но стигнах до едно решение: живота може да се разгледа като една игра на карти!
Може да възразите, но аз ще изкажа мнението си и защо точно като игра на карти.
Честно да си призная не играя карти и не си давам и зор да разбирам игрите, но знам най-важното, а именно, че има правила които трябва да се спазват. Точно както и в живота. Дали ще са закони или морлани и душевни правила си зависи от конкретната „игра”. Може ли една игра на карти да мине без някой да слъже, да измами, да не спази правило? Може и да може, но винаги има такива които го правят... и те печелят. Но не всеки може, нали? За да си позволиш да измамиш трябва да познаваш добре играта, по-добре от самия себе си, трябва да познаваш добре и опонентите си, по-добре от себе си, трябва и мисълта ти да е несравнимо бърза, за да можеш за минимално време да изградиш формулата на измамата, а именно така да сметнеш картите които са ти дадени, да сметнеш онези карти които се отразяват в очите на всичките ти опоненти, да разделиш на заложеното и естествено резултата да е задоволителен. Не знам как им се вика на тези хора... може би късметлии, или измамници... или по-скоро умни! В играта на карти може да са всякакви, но в живота тези хора постигат всичко. В хазарта те имат нужда от много умения, за да могат добре да изиграят козовете си, не зависимо дали ще мамят или не. В живота ти трябват само три качества, за да постигнеш всичко това: решителност, твърдост, непоколебимост...
След тези три качества идва разграничителната линия, която прави разликата между една обикновенна игра на карти и това което ние наричаме живот. След тях идва самоуважението и уважението, идва самокритиката и критиката, идва житейския опит които натрупаш от всяка „игра”... идва и любовта...
Играта на карти е единична концепция, а в живота всички тези „игри” се навръзват с времето и годините, за да изградят онова което, някои с гордост, други с тъга, трети с благодарност, наричат преживяно.

Карнавалът.

Еферия от светлини и хартиени украшения привличаха всяка покъсняла двойка в пролетната нощ. Пътека осеяна с блещукащи диамантчета разкриваше пред всеки минувач мястото където тази вечер кипеше целият живот.
Хванал я за ръка той я поведе към изкушението от светлина и музика. Пред валжните им погледи се разкри неповторимата гледка на вечерният карнавал. Пиршеството течеше, маскирани лица палеха огньове с устни, шарени балони красяха всеки ъгъл, а навсякъде се извисяваха забавления, кое от кое по-примамливо. Изрисувани чичковци със засукани мустаци приканваха наивните млади девойки да хванат покорните ръце на кавалерите си и да споделят незабравим миг в някоя от въртележките.
Това и направи тя. Поведе го към виенското колело. Качиха се в най-шарената кабинка и пожелаха да ги спрът най-отгоре, за да се "порадват на гледката". Почнаха да се издигат, а тя го хвана за крака от превзъбуда. Той пък се превъзбуди от това. В момента в който машината спря на оказаната височина тя разкопча сатенената си ризка и придърпа на горе късата си пола. Юнакът не чакаше повече намеци и разкопча панталона си. Зачервена тя седна в скута му и го целуна нежно, след което кабинката им се залюля, а тя изпъшка тихомълком.
Карнавалът беше в своят разгар, ноща беше едва в началото си и страста едва сега закипяваш. Виенското колело направи своето последно завъртане. От най-шарената кабинка изкочи първо разрошената девойка. Сияеше повече и от фенерите висящи наоколо. След нея подскочи и нейният жребец, доволно закопчаващ ризата си. Двойката имаше план. Страстта им беше толкова силна и възбуждаща, че решиха да се качат на всички въртележки и да се чукат ли чукат докато не счупят някоя машина или не ги изгонят от забавата за непристойно поведение.
И иазведнъж двамата бяха част от целия този цирк. Лицата им изрисувани с измислени цветове в доволно криви гримаси, изпълняваха своите акрубатични номера в изящна хореография, играеха своите роли безупречно и никой от тях не издаде тайната си, че каквото се случи с тях тази вечер ще остане завинаги дълбого погребано в шарените дебри на Карнавалът.

Late night transmissions with:

Той е безсмъртен!
Цар на нощният живот, повелител на обетованата земя наречена "Барът".
Ръцето му са златни - създават музика от струни, а гласът му е безценен - пее за истината и алкохолният делириум. Живее тук и там и навсякъде, а най-добри приятели са му шишето бира и барманът. Дните му минават безтегловно и в усмивка, а преди да заспи винаги целува нечии устни. Улиците, пътят, небето, питиетата, тревата, жените, братята, музиката - той усеща всичко това, притежава всичко това, живее за всичко това и всичко това живее чрез него. Той не е Бог, не е идол, той е реален. Обича и бива обичан от всички народи имали честта да усетят нощта чрез/през/в него (всеки избира как ще му се наслади). Той са те. Едно цяло. Мъже творящи в тъмнината за реалността и за опиянението от своя живот.

Stain!

"Ти си петно, което просто не мога да изчистя!"

Ти си силен, величествен, гледаш ни презрително там отгоре. Вярваш в себе си, не продаваш душата си, правиш пари, твориш. Имаш нужда да поправиш счупените огледала на нашите души. А ние дишаме в клетки и живота ни изтича през пръстите. Губим моменти, гоним ги, те ни се присмиват. Ти ни се присмиваш. Ти, на когото завиждаме, властваш в пустиня от успехи, но в твоето царство слънцето никога не залязва. Ти не спиш, очите ти кървят, пътуваш, катериш висини, гориш мостове, презираш лицата около теб, царуваш сам. Сам сред дарове, злато и лъжи.
Аз не ти завиждам. Нямам причина. Не желая твоето съществуване, но то ме следва като сянка. Кървава сянка стичаща се в краката ми, пояща тревата в която оставям моите следи. Ти си петно в моето минало, в моето настояще, в моето бъдеще. Няма да мога да те изтрия с мисъл или с препарати и лекарства. Стените в моята приказка са те запечатали на черно бели негативи. Изкривеното ти лице ме наблюдава и съди от всяка снимка от всеки спомен.

Наричат те Време, кланят ти се, зависят от теб. И аз завися от теб. Ти си моето петно.

Общество и цинизъм.

Война на световете. Моят свят срещу твоят. Богати срещу бедни. Силни срещу слаби, Мъже срещу жени. Политици срещу народа. Войната срещу мира. Черни срещу бели. И жаждата за живот между нас. Всеки развява своето знаме, всеки поставя своя лозунг. Всеки вдига среден пръст и плюе на обществото. Бунт, омраза, мъст, война. Циниците надделяват, слабаците губят в първият зблъсак. Конят е аут, пешките намаляват, топът прави грешен ход и шах и мат. Няма победител има само жертви. Губи обществото, губи природата, губим всички ние. Наебахме се. Майната ни! Не сме и заслужили победа!

"Into The Wild" още веднъж..

Поредния самотен полумрачен ден, прекаран в размишления, моткане по хавлия и взиране в другата страна на прозореца. Раното ставане не винаги е полезно, особено когато липсата на заетост е първият ти приятел, а скуката безрезервно го следва. Няма кафе, няма и закуска, а вече е обяд. Не се чувствам добре. Не се чувствам силна. Нямам желание. Имам само музика. Чакам. Мисля. Оглеждам се. Сама съм и все пак апартаментът е пълен. Не релаксирам. Не се обличам. Ама май най-много чакам. Времето уж минава бързо, но всъщност се влачи. Чакам първият работен ден, чакам нощта, чакам случка, чакам края, чакам началото. Писна ми да чакам!

Увувам се с мекото одеало. Напоследк постоянно ми е студено. Слънцето се събужда, но аз пак треперя и настръхвам от студени вълни обливащи тялото ми. Не са само студени вълни. Облива ме страх. Облива ме тъга. Гняв. Безразличие. Мечти.

Еднообразието ще ме побърка. Забравям коя съм понякога. Напъвам се да си спомня какво се искаше от мен. Губя желание да се бунтувам срещу това. Примирявам се и слагам предопределената ми маска. Това ли ще бъде живота?

За пореден път ще изгледам моята любима екранизирана книга по истински случай. За пореден път ще искам да преусмисля същността на този затвор-общество. Ще пожелая да поема по стъпките на главният герой, да се превъплатя в него. Ще кажа "Не!" ако поискат да съм тази която трябва да бъда. Ще крещя, ще се събудя, ще поживея, а после пак ще се унеса в безмислицата и еднообразието.

Струва ли си да се самозалъгвам по този жалък начин ли? Да и още как! Защото понакогя можем да вкусим живота само чрез една лъжа.

Ще чакам.

Сам ли си? Добре, и аз съм сама. А искаш ли да ми кажеш нещо? Не?! Добре, мълчи си, аз ще ти говоря.

Студено ми е, а ти си чак там, в онази малка черна стая, като затвор е и я мразя, защото е толкова далече от мен. Мразя и онзи свят около нея. Защо ли? Защото ти го обичаш, предпочиташ го, там си, а не тук, а когато си тук, мразиш всичко което не е там. А мен мразиш ли ме? Не отговаряш, разбира се. Не ме мразиш, знам, но предпочиташ да мълча. Криеш се от мен, стаил си се в своя тъмен ъгъл и чакаш да забравя. Ще чакаш още дълго. Аз няма да бъда като преди, ти ме направи такава каквато съм и ще понaсяш последиците. Криеш се и зад идеалите си, вярванията си и се бунтуваш срещу всичко останало. Страх те е, мразиш, преструваш се, криеш се, правиш се на друг, не го признаваш. Желаеш много, но не получаваш нищо. Давам ти само аз, а ти взимаш ли взимаш. Мен ме боли всеки път, но ти не го виждаш, или се преструваш. И аз се преструвам, но не те лъжа. А ти лъжеш ли ме? Пак мълчиш. До кога? Защо? А по-лесно било. Да, по-лесно е да избягаш, по-лесно е да нараняваш от това да обичаш. Знам защото и аз го правя. Наранявам, защото ме е страх да обичам. Но мога да го променя, ама не за всеки. Ти искаш всичко. Аз мога да ти дам всичко, но няма.

Липсваш ми. Още ми е студено. Мечтая да положа глава на рамото ти и да усетя спокойствие. Защо говоря така ли? Защото държа на теб независимо от болката. Не ме е страх да ти го кажа и покажа. Това те плаши, защото ти не го можеш. Не се тревожи, няма да издам тайната ти. Да, ще замълча. Ще оставя думите да се просмучат в твоя мрак и да ги забравиш както правиш с всичко друго. Ще простя. Но аз живея в стая с много прозорци, а през тях блести моето слънце - остатъка от целия свят. Той не ме кара да забравям, както прави твоят мрак. Аз няма да забравя твойте думи, няма да забравя болката, няма да забравя и теб и ще те чакам.

Ти си същия като мен.

Искаш ли да поиграем на асоциации? Ти ще ми кажеш думичка, а аз ще ти кажа как се чувствам... Добре какво казваш?... Нощ, така ли? Аз ще ти кажа, че плача, нощем плача без причина, нощем сънувам, а на сутринта реалностtа пак ме кара да плача... Кажи нещо друго... Гора... безкрайност, свобода, тичаш и си там в нея, тя си ти, а ти си тя, всичко си е просто и не се объркваш, мoже да не знаеш къде си точно, но поне се чувстваш изпълнен... Птица... искам да летя като нея, да избягам, искам да съм свободна и да не се влияя от хорските приказки, да не се тревожа, да видя света от високо и да знам, че мога да съм аз... Вълни... ярост, власт, сила, мога да съм която пожелая, вълните ми напомнят на маскен бал, всеки е друг, всеки крие, но в това е силата му, разбива се в някой, отвлича го, и в края го връща обратно... Светлина... нереална, недостижима е сякаш... слънцето винаги е над нас, винаги знае повече от луната, винаги е цяло, бавно си отива и бавно идва, но ако му е тъжно се скрива и плаче, нещо като хората... Аз... Ти ли? Ти ме объркваш, ти ме побъркваш, караш ме да се усмихвам когато си ме разплакал, караш ме да плача когато ме размиваш... Не ми даваш отговори, а само ми задаваш въпроси, аз споделям, а ти се криеш... не ми даваш причини, държиш се студено, а ако аз се дръпна ме обвиняваш... не знам какво мислиш, не искаш да знам... един ден е хубаво на следващия ме караш да викам от болка... ти ли? Ти си същия като мен...

Помни, че не си принцеса!

Живее тя в една приказка май. През прозореца гледа и капките брои, говорят ли и те или я объркват? Принц ли чака или просто мечтае за реалността? По стените играе се пиеса, пламъчето от свещта прави приказни неща... Гледа тя отражения и представя си се в постановката. Дълга, тежка копринена рокля, кристални обувки и цветя в косите, свири нощта нейната песен, а тя танцува с ръце и вдишва тази измислица... Може би чака теб... Дали ако ти беше сянка на нейния таван тя щеше да докосне твоята ръка, дали ако беше фантазия тя щеше да стопли устните ти с нейните, дали ако наивния и мозък не си играеше с нея тя щеше да каже искам теб? Може да мечтае, може да желае, но тя живее... Сивота и еднаквост е всичко около нея, очите й обаче го виждат в цветове. Теб обаче когато види нищо не е както трябва, може да е по-цветно, а може и да е по-черно, може да я спъне, може и да литне... Реалността и приказките по едно си приличат: и двете са ясни и точни, не те объркват, или е така или не е, а ти, ти какво... ти само я объркваш, това не е нейния свят, това не е тя...

Въздух, Земя, Вода.. Огън!

Клепачите й се повдигнаха нежно, а под тях се прокрадна зеленикава светлинка. Изпаднала в сънена реалност надигна уморено глава, а около нея вода. Лежеше сама и гола на каменист бряг. Топли копринени вълни галеха босите и крака, а луната се усмихваше лукаво, причаквайки някаква изненада, може би. Тя не знаеше какво прави на това място, или как е попаднала там, тайно знаеше, че това не е сън, но не беше уплашена. Беше любопитна. Надигайки се усети някава тъкан под себе си. Оказва се бяла памучна рокля. Нахлуващият бриз от тъмната вода я предизвиква да облече дрехата колкото и неестествено да й се струваше това. Магическото място беше голо, трябваше и тя да бъде гола, но любопитството и настръхналите й зърна желаеха друго. Бялата рокля прозираше като паежина и не скри нежните й черти, но успя да затопли изтиналото й тяло. Момичето тръгна с плаха стъпка по каменистия плаж. Знаеше, че е сама, но сърчицето и запрепуска с бесен ритъм сякаш искаше да изкочи през гърдите й и да се покрие в чернината на близката гора. С всяка своя крачка спокойствието от осъзнатата самота изчезваше и тя започна да се оглежда като плахливо зайче. Имаше някой в храстите, дебнеше я, изпиваше я с жаден поглед, може би дори я желаеше. Момичето понече да се затича в обратна посока, но отново любопитството и повишения адреналин натделяха. Приближи се до храстите и се зачуди как да привлече своя наблюдател без да го изплаши. Наивно разтвори клоните на храсталака и от там я погледнаха чифт страстни кафеви очи. От тях течеше жажда, страх, ярост, интерес, копнеж. С рязко движение от мрака изкочи мъж, висок, здрав, гол, почти Терминатор. В този момент момичето изпита страх и в опита си да побягне от голямата фигура тя се спъна и падна на земята. Усети болка, но не я болеше. Искаше да избяга, но желанието да разбере какво ще се случи с нея беше по-силно. Легна по гръб и се взря в изпиващите я кафеви очи. Мъжа я гледаше от високо, знаеше, че това невинно същество няма къде да избяга, знаеше, че брега е пуст, знаеше, че я желае.. гола. Бавно се наведе над нея и на лицето му се появи искренно нежна усмивка. Това накара всяка нотка страх в момичето да се изпари в нощта и тя разкопча ненужната бяла рокля.

Водата беше спокойна, но в нея бушуваше страст. Мъжът беше обгърнал с големите си ръце цялото голо тяло на момичето, водата беше топла, но не тя ги сгря. Очите им се срещнаха отново и след един кратък миг, в който времето внезапно спря, той влезе с пълна мощ в нея, а тя в екзтаз изпъшка, затвори очи и прехапа устни...

To be continued..

За него.

Тихо... Сутрин, влага, изгубена съм, отварям очи, нужда, еднаквост, самота, отново сълзи напират, страх, и после шум, бързо, ярост, гняв, млък, пустощ, чувства, искам теб, страст, власт, мъст, и отново самота, къде си? Въпроси, отговори, студ, свобода, и пак отначало. Вечер, сълзи, искрен бъде, криеш се, още върпоси, още сълзи, вали, още тишина, думи, вечност, гори от безмислие, пак самота... продължава дълго, искам теб... и пак отначало...

Нямам магическа пръчка, само две вълшебни патета.

Някакви жалки опити на един-два лъча светлина да пробият мрачното настроение на днешния ден.. без успех, разбира се. Същото се опитвам да направя и аз с малки пърченца синьо сирене, единственото нещо което ражда апетит в мен в момента. Главата ми изпитва огромна нужда да се разцепи на две, а в ушите ми има остатъци от неприятно пищене и бучене. Мислите ми се въртят около жалката вечер, забравени сънища и липса на топли ръце.

Изтръпналите ми пръсти едва смогват на копчетата под тях, но липсата на всякакво действие ги подтиква да не обръщат внимание на болката. Денят изобщо не започна добре, но някак си нямам желание да се оплача. Взирайки се в тъмните облаци усещам само липсата и празнотата. Изгубих желанието да се насладя на единственото постижение от предната вечер, изгубих способността със злобновата усмивка да си кажа "Това наистина беше края!". Виновни са не обсотятелствата, а времето и вманиячаването му по бързите скорости в неподходящите моменти.

Една кратка седмица, 7 мига, които се изпариха като дим в черна дупка. Нямам машина на времето, нямам магическа пръчка или вълшебни обувки, имам само една приказка, 7 мига и снимка на патета в блато.