I want you!

I want to wake up next to you, eat breakfast with you, get naked with you, watch movies with you in bed, strip for you, buy you gifts, nap together after sex, than do you again, wear your hoody when I’m cold, pull your shorts down with my mouth, cook for you, walk in the rain with you, cuddle in bed with you, take a shower with you, kiss you goodnight, fuck you all the time!

fuck me.

fuck me. sideways. in a chair. backwards. twice. from behind. on top. for hours. upside down. horizontally. standing up. in a bed. on a table. in a shower. hard. fast. scissor style. at high noon. in the dark. in a pool. cowgirl. windows open. against a wall. in a closet. during breakfast. in the car. at a park. in the rain. harder. faster. now. again.

Words are also useless.

Задрасквам всичко казано!
Думите не вършат работа!
Безполезни са!
Всъщност почвам да се питам, ако не думите кое точно има смисъл, защото определено не са чувствата смислените. Едно чувство може да предизвика множество желани и нежелани ситуации, докато едни просто думички като "вярвам", "липсваш ми", "надявам се" не вършат абсолютно никаква работа, напротив подминават се като пътен знак от пешеходец. Едно малко чувство може да ти разкъса вътрешностите, а да те кара от вън да се усмихваш престорено и да говориш лъжи, а една думичка може просто да мине през едното ухо и да излезе от другото. Та, който си мисли, че думите правят чудеса, да помисли пак.. Оу, пардон, аз мислех, че думите правят чудеса.. Ха-Ха.. каква глупачка, нали? Е моя грешка, време е да я поправя. Само някой да не си помисли, че вече смятам чувствата за много смислени и те продължават да са толкова безполезни колкото си бяха, просто вече си имат компания.

Един малък премълчан край.

В главата ми и в сърцето ми има прекалено много неизказани тайни, скрити чувства и неразкрита болка, прекалено много изтърпяни мъки, прекалено много незабелязани компромиси и преглътнато незаслужено поведение. Обичам този, който ме наранява.. това е единствената причина да крия всичко това, но вече не знам дали си струва и дали заслужавам това, дали трябва да си мълча или да избълвам всичко и да чакам присъдата. Знам само, че се превърнах в една жалка страхливка и вече е късно за съжаление, вече е късно да се променя. Страхувам се, плача, мълча, ревнувам, боли ме, преструвам се и пак мълча. Мисля го, пиша го и го мисля пак, но това е още по-голяма мъка. Въпросите без отговор са най-голямото мъчение! Но аз мога да ги задам само на хартия, а направя ли го пак не получавам отговор. Затова ще спра. Ще спра да мисля, ще спра да пиша, ще спра да чакам отговор, ще продължа да мълча и да се надявам, че написаното един ден ще го провокира да говори с мен, но за сега оставям следите от болката, заключвам я в сърцето си.. да с онзи метален ключ и сядам да чакам, както правя винаги. До тогава заключвам и този блог! Един малък премълчан край.

Малко метално ключе.

За мен не е просто едно малко метално ключе от големи тежки белезници, за мен е малкото метално ключе от големите тежки белезници закопчали моето сърце за твоето..

въпросите без отговор са най-голямото мъчение!

Лежа в прегръдките ти нощ след нощ и не мога да си представя колко по-щастливо може да бъде едно влюбено момиче. Но защо ме болият гърдите, защо усещам това силно напрежение в гърлото ми, защо се опитвам да преглътна всичко което искам да попитам, защото ме е страх, че ще пропукам крехкото ми перфектно щастие ли или защото ме е страх от отговорите ти, или защото знам, че всички отговори от които се страхувам са верни? Един ден седя и те гледам как се смееш лъчезарно на някоя глупост от серял в който съм се загледала и си мисля как е възможно толкова сладко, лъчезарно, мило и грижовно момче да бъде с такова несигурно и изплашено момиче, което преглъща и премълчава чувствата си, копнеещо поне веднъж да чуе, че е единствена. А друг ден просто седя и се питам защо си с мен и кога ще ми го кажеш, ще ми кажеш ли изобщо какво знача за теб, ще ми кажеш ли колко много ме обичаш и после се усещам, че и аз не съм ти го казвала, поне не в очите. Не съм хващала лицето ти в нежните си ръце, които така обичаш, не съм те поглеждала дълбоко в очите без моито да се навлажнят и не съм ти казвала колко много значиш за мен. Как ще го разбереш като нямам смелост да ти го кажа? Как ще разбереш като съм ревлива бъзла страхуваща се да получи само усмивка вместо да чуе това което всяка ревлива бъзла иска да чуе? Как да ти го кажа като ме е страх от това което ти може да ми кажеш или от това което не би ми казал, или просто от факта, че не ми казваш нищо? Това е моята причина да мълча, а въпросите и думите да се трупат в гърлото ми и да избухват в сълзи безпричинно. Сигурно няма да събера смелост никога, сигурно гърлото ми ще ме боли все повече и повече, сигурно ще продължа да крия мокрите си очи от теб и ще бъркам и греша и ще съжалявам, после пак ще се питам "защо?" и пак ще плача.
Но ако събера смелост, ти би ли ме изслушал, ако те попитам ще ми отговориш ли, ако отговора ме нарани ще ме прегърнеш ли и ще изтриеш ли сълзите, които няма да успея да скрия и би ли ми казал някога какво знача за теб, дори да не искаш сега, дали някога би? И аз сама ли трябва да преглътна страха си или би хванал ръката ми за подкрепа, защото ако ще го правя сама, ако само аз ще говоря, ревливата бъзла в мен би надделявала всеки път и би запушвала устата ми с глупава страхлива усмивка и едно лъжливо "нищо"?
Милион думи, милион въпроси, милион сълзи.. моля те говори ми..