Един малък премълчан край.

В главата ми и в сърцето ми има прекалено много неизказани тайни, скрити чувства и неразкрита болка, прекалено много изтърпяни мъки, прекалено много незабелязани компромиси и преглътнато незаслужено поведение. Обичам този, който ме наранява.. това е единствената причина да крия всичко това, но вече не знам дали си струва и дали заслужавам това, дали трябва да си мълча или да избълвам всичко и да чакам присъдата. Знам само, че се превърнах в една жалка страхливка и вече е късно за съжаление, вече е късно да се променя. Страхувам се, плача, мълча, ревнувам, боли ме, преструвам се и пак мълча. Мисля го, пиша го и го мисля пак, но това е още по-голяма мъка. Въпросите без отговор са най-голямото мъчение! Но аз мога да ги задам само на хартия, а направя ли го пак не получавам отговор. Затова ще спра. Ще спра да мисля, ще спра да пиша, ще спра да чакам отговор, ще продължа да мълча и да се надявам, че написаното един ден ще го провокира да говори с мен, но за сега оставям следите от болката, заключвам я в сърцето си.. да с онзи метален ключ и сядам да чакам, както правя винаги. До тогава заключвам и този блог! Един малък премълчан край.