Алиса.

В детската градина момичетата не ме викаха да играя в техните игри на принцеси. В началото когато все още не познаваха моята чудата личност, всяка избираше коя принцеса на Дисни ще бъде, а аз винаги казвах Алиса от Страната на Чудесата. Малките им рошави главички тогава нямаха представа каква е тази Алиса и от каква чудата страна идва, но всичките ме гледаха все едно и аз идвам от там. Нямах нищо против когато един ден ми заявиха, че вече не мога да си играя с тях и без това предпочитах да съм сама или да наблюдавам състезанията с колички на момчетата. От малка не обръщам внимание на присмешките на момичетата, и тогава тяхната компания ми беше безинтересна. Намирах повече смисъл и зрелище в това да режа косите на куклите вместо да ги преобличам с часове в грозни бухнали рокли. Наще затова и спряха да ми купуват кукли. Но количките и плюшените мечета си ги пазя и до днес в някой кашон на прашния таван.

Всъщност аз не бях странна и чудата, просто бях по-любопитна от останалите деца. Задавах прекалено много въпроси на които лелките никога нямаха време да ми отговорят, и за да е по-лесно ме наказваха да си играя сама. Не разбирах защо си мислят, че това е голямо мъчение за мен, аз го предпочитах, така сама си отговарях на въпросите като си създавах цели въображаеми, изпълнение с чудати приключения, светове. Бях истинска Алиса и се харесвах такава каквато съм.

После пораснах и хормоните в тялото ми забушуваха, а те никога не са били в правилна пропорция, затова и се намразих. Продължих да бягам от женската компания. Ходех на Паметника на Съветската Армия и гледах батковците как карат скейтборд и блейдове. Започнах да нося смъкнати дрехи, кецове и никога да не пускам косата си. После Пешо ми подари скейт. Мъчих се да карам и падах на всеки светофар. Пак не се харесвах, но много се забавлявах. Имах и приятели или поне момчета, които ме учеха да правя оли.
Станах на 17 и започнах да нося по-тесни дрехи. Имах красиви гърди, които обичах да подчертавам. Още не се харесвах, защото бях по-пълна, но никога не ми е пукало особено от този факт или съм му позволявала да ми пречи в общуването. Купоните и музикантите бяха новата ми страст. Алкохола и цигарите също. Ходех по drum'n'bass партита и пушех трева. Най-добрите ми приятели пак бяха момчета, но повечето ми се натискаха, за да опипат перфектните ми цици. Не ми пукаше, имаха трева, бяха страхотни приятели.

Накрая станах на 18 и открих малкото ключе за малката вратичка зад завесата разкриваща истинската Страна на Чудесата. Пак бях Алиса, Алиса в страната на сексуалните перверзии. Първият ми път беше на някакъв купон с някакъв къдрав хубавец, на който дори името не знаех. Не ме болеше, напротив беше много забавно или поне така си го спомням, защото както всяка вечер бях мъртво пияна. Все още бях чудатата Алиса, която бръснеше куклите си, все още гледах накриво мацките с перфектните дупета, все още не се харесвах и все още се забавлявах като най-големия пич в компанията. Моята Страна на чудесата обаче не познаваше онази вещица, която омагьосваше всички около мен и ги караше да виждат не шарено и размазано, а в розово. Караше ги да поруменяват без причина и да се държат дори по-глупаво и от мен. Проучих я аз тази вещица. Оказа се, че й викали Любов. Не я исках в моето кралство, затова построих голям зид и ров пред него около цялата ми страна и същност. Мислех си "Тая вещица никога нямаше да влезе в моят приказен замък". Но от къде можеше да знае Алиса, че вещицата имала летяща метла и просто една нощ прелетя над високата стена и нахлу през прозореца в покоите на принцесата.

Това е тайна обаче, знае я само монитора и котката.

Кръстосала съм крака в леглото си пред компютъра. Само по сутиен и боксерки съм. Плюшената миеща мечка която ми спечели от автомат седи в скута ми. Много ми е горещо. Някакъв dub step звучи от колонките ми. Стрелкам нетърпеливия си поглед към червената точка в долния десен ъгъл на монитора всяка секунда, а на следващата проверявам дисплея на телефона си. Тази нощ не спах добре и това е надраскано под очите ми като с перманентен маркер. Не мога да спя в моето малко легло вече. Оранжевите ми завивки пречат. Будех се на равни интервали и главата ми пулсираше. Станах прекалено рано. Кафето ми беше безвкусно, а работата не вървеше почти час. Чувствам се излишна в този малък склад, в който е превърната стаята ми. На гости на някой непознат съм. Нежелана съм. Вкъщи вече няма място за мен. Затворя ли очи виждам падащи звезди, онези които гледахме миналата вечер на Златните мостове, сгушени в топлото вълнено одеяло. Една от лошите страни на това често да сме заедно, е че свикнах с теб. Голямата грешка, която се старая никога да не допускам. Но ти знаеш, че с теб е различно. С теб правя най-големите и глупави грешки, обичам всяка една от тях и не спирам да ги повтарям докато не се отпечатат като сини петна по кожата ми. Свикнах с твоята голяма мека възглавница, с двата хлъзгащи се дюшека по паркета ти, с душ кабината ти, сандвичите със сирене и кашкавал всяка сутрин, а след тях и двучасовия секс на бюрото в стаята на майка ти. Свикнах цяла нощ да усещам ръцете ти по гърба и гърдите си. Свикнах сутрин да се усмихвам в просъница слушайки нежното ти хъркане. Свикнах с петнайсетте минути с тролея до вас и с тъмната уличка до входа ти. Голямата грешка, която се старая никога да не допускам.
Поглеждам часовника на ръката си и установявам, че е прекалено рано. Ще почета още малко от Изгубеният Символ на Дан Браун, а после ще си пусна някой от ужасите чакащи ме в папката с филми. Времето ще минава още по-бавно, а ти няма да звъниш защото си болен. Сбърчвам чело само при тази мисъл. Това ме притеснява. Боли ме дори когато теб те боли. Знам, че е защото няма да се видим днес, или дори и утре, знам че е защото искам да ме чукаш и да спя в твоето легло, а не в моето, но с тази болка няма да свикна. Съзнанието ми прескача до момента, в който седя на летището и те целувам през сълзи. Взимаш сака си и ми намигваш с усмивка, а аз не мога да скрия сълзите си. Не съм плакала до сега пред теб, не плача пред никой освен пред монитора и котката. Изглеждам ти смешна и слаба и съм такава. Малко нещастно момиченце разделящо се с любимата си играчка, която заминава за другия край на света да ебе други пластмасови Барбита. Когато очите ми пресъхнат ще сложа същата маска като твоята. Ще се върна в Петък или Twins, ще си поръчам голям джин с тоник и ще позволявам на сладките непознати да бъркат под полата ми така както ти бъркаш в гащичките на чуждоземните кукли. А когато пак съм сама в неудобното си легло ще ти изпращам намигащи личица по skype и ще те надървям с мръсни приказки, но пак само екрана ще види сълзите в очите ми. Това е тайна обаче, знае я само монитора и котката.

Четката за зъби.

Тази сутрин официално оставих четката си за зъби в тях.
Преди два дни когато ми сервира, че щял да ми отдели цяло шкафче в банята и да ми извади ключ от входната врата се паникьосах като малко детенце изпуснало топката си на улицата сред фучащите автомобили. Опитах се да не асимилирам информацията в точния момент, за да не изхвърча през вратата по долни гащи както обичам да правя винаги когато ситуацията ме хване за гушата.
Когато вече бях твърдо седнала на седалката си в тролей седмица премислих случилото се. Запитах се има ли по-дълбока причина за поканата му от загрижеността на мен да ми е по-удобно и факта, че драстично зачести престоя ми у тях. Наивницата в мен в просъница ми плесна шамар с думите "Ма той те обича, скъпа!", а аз през смях й отвърнах "Ще ти се!". Нашата любов беше гавра с всеобщо приетите норми. Смеехме се и вдигахме средните си пръсти в лицето на романтиката, а в следващия миг прекарваме нощта на Златните мостове наблюдавайки звездопади. Ходехме по барове заедно, напивахме се заедно, сваляхме куп други загорели индивиди, а после само си записвахме номерата им и се прибирахме заедно да се чукаме до сутринта. Не определяхме връзката си като такава, дори не говорехме за нея, обичахме се странно и наум, но ето, че четката ми за зъби стоеше гордо там в банята, наредена до неговата и на майка му. С тази крачка нагоре по баира не маркирах отношенията ни като по-различни от преди, дори не успокоявах душата си, че са ескалирали, просто отбелязвах в тефтерчето си, че съзрях още малко. Може би края на безразборният секс с всеки готин непознат е към своя край, може би ставам готова за нещо истинско, може би не с него, може би не скоро, но може би някога.