Първи път

Сякаш беше вчера, когато

Плени сърцето ми за първи път.

Сякаш сънувам го отново и отново

Влюбвам се във теб за пореден път.

Преглъщам дълги часове самота,

Преплувам езера от сълзи

И до твоя бряг достигам

В ръцете ти за първи път заспивам.

Мекотата ти ме утешава

Миризмата ти ме успокоява

Въздишките ти шепнат:

"Обичам те отново, за първи път."

Пожелах си да съм щастлива.

Страха ми ме промени до кожа и кости,

Страха ми ме закле да мълча и да крия.

Обещах сърцето си да не споделям вече

Заключих го и глътнах аз ключа.

Ще мълвя аз тревогите си само с голите стени,

Ще изкопая дупка в черна пръст за чувствата ми,

Ще ги закопая в мрака, ще ги скрия от проклятия,

Ще попреча на любовта да ги погуби в мъка.

На черен картон изрязах и залепих

Крива усмивка и дупки за очи.

Прикрепих маската с конец 

И скрих нещастието си с изкуство.

Построихме си дом от тайни

Обзаведохме го с шарени лъжи.

Вечер палех лампа за надежда

И пожелавах си да съм щастлива.

Ремарк

"Но понякога, вечер, изкуствената черупка се пука, животът се превръща в някаква хълцаща, натрапчива мелодия, някакъв вихър от див копнеж, от жажда, тъга и надежда да се измъкнеш от безмисления шемет, да се измъкнеш от безмисленото еднозвучно свирене на тази вечна латерна, все едно накъде ще поемеш. Ах, тази жалка потребност от малко топлота, не можеха ли да я дадат две ръце и едно сведено над теб лице? Или това бе само отказ, бягство? Имаше ли нещо друго освен самотата?" - Ерих Мария Ремарк


"Човек изобщо не се променя. Въпреки хилядите клетви, които си даваме. Понякога, когато нямаме почва под краката си, сме готови да го сторим. Но щом отново си поемем дъх, забравяме всичко." - Ерих Мария Ремарк


"Обичам теб и този миг и лятото, което ще отмине, и този пейзаж, и раздялата, и за първи път през живота ми и самия мен, защото целият съм твое огледало, отразявам те и така двойно те притежавам." - Ерих Мария Ремарк


"Побиха я тръпки. Всичките й романтични мечти се разбиха на прах в съприкосновението с действителността, със студа и самотата." - Ерих Мария Ремарк


"Само не оставяй нищо да се приближи до теб. Щом допуснеш нещо да се приближи, ще поискаш и да го задържиш. А човек нищо не може да задържи…" - Ерих Мария Ремарк


"Скромността и верността към дълга биват възнаграждавани само в романите. В живота такива хора биват използвани, а после изтласкани настрани." - Ерих Мария Ремарк


"… момиче, каквото трябва да бъде- хубаво, естествено и, което е най-важното, с атмосфера. Атмосфера, аура, сияние, топлина, тайна- това, което одухотворява и вдъхва живот на красотата." - Ерих Мария Ремарк


"Ядовете по-лесно правят хората сантиментални, отколкото любовта." - Ерих Мария Ремарк


"Не разбирам много от големите неща в живота. Само от хубавите." - Ерих Мария Ремарк


"Най-тежката болест на света е мисленето. Тя е неизличима." - Ерих Мария Ремарк


"- Но какво си ти тогава?
- Нещо половинчато, нещо незавършено. Някаква отломка…
- Това е най-доброто… Разпалва въображението. Такива жени се обичат вечно. Завършените жени омръзват лесно." - Ерих Мария Ремарк


"Единствен оня, който винаги е сам, познава щастието да бъде заедно с друг." - Ерих Мария Ремарк


"Но ти не бива да ме чакаш. Никога. Страшно е да чакаш нещо. Страшно е само да нямаш нищо, което би могъл да очакваш." - Ерих Мария Ремарк

Любима слушателка

Само с нея мога да си говоря по всяко време на денонощието. Обикновено през нощта е най  - разговорлива, но и по обяд ме изслушва. Попива всяка моя дума със зелената си одежда и никога не критикува мнението ми. Когато съм разстроена никога няма да ме потупа по рамото или да ми подаде салфетка, знае колко мразя този признак на съчувствие. Проблем е само, че и съвети не дава, но и да даваше надали щях да я послушам. Не ме съди, не ме поучава, не ми се изнервя, не ме нагрубява, не ме игнорира, не се опитва безуспешно да ме развеселява, държи се каменно студено, но винаги е там. На която и страна да се обърна тя ще е до мен и ще чака изповед, сълза или самотно признание. Не ме лъже, не ме мами, не ме забравя, само мълчи и слуша. Вярна приятелка ми е тя. Само тя ме чува винаги когато имам нужда да кажа нещо. Стената. Само на стената й пука толкова много. Зелената стена в стаята ми, моя мила приятелка и любима слушателка.

Друго измерение

Живеехме в центъра на София. Малък, двустаен, тавански апартамент. Ново строителство. Беше луксозно, но не много скъпо. Истинска находка и на удобно място - тиха, малка пресечка на централен булевард. Направихме си го много уютно. Сложихме меки килими, боядисахме в червено спалнята, а хола в светло зелено. Имахме голяма хубава спалня, на която аз държах да спим само с черни чаршафи. Бяхме се уредили дори и с балконче. Мъничко, но имаше място за моите китки и за две плетени столчета и масичка, на които пиехме сутрин кафето си.

Добре се бяхме наместили в нашия малък рай. Сметките ни не бяха големи, защото и двамата пътувахме често по работа. Справяхме се доста добре за възрастта си. Той имаше собствена фирма. Занимаваше се с много проекти и имаше отбрани верни клиенти, които разчитаха на него. Аз снимах. Пътувах често до Виена за фотосесии. Напоследък и той идваше с мен. Сключи договор с голяма австрийска компания и аз му помагах в работата.

Когато не бяхме толкова заети прекарвахме цялото си време заедно, както едно време. Сутрин, след бърз душ, аз правех закуска. Препичах филийки и ги мажех с топено сирене. Правех кафе, на себе си голямо капучино, а на него дълго и силно, без захар. Бяхме се поглезили и със сокоизстисквачка, така че сутрин на масата ни винаги имаше пресен сок от портокали. Подреждах масата и отивах с топлата ароматна чаша да го събудя. Ставаше трудно, но нежните ласки винаги имаха бърз ефект. Сядахме на балкончето, закусвахме и се наслаждавахме на магическата тишина в центъра на столицата. Често се чудехме как е възможно да е толкова тихо и приятно тук. Като в провинцията. В продължение на няколко закуски развихме теория, че нашия малък апартамент е построен точно на границата на някакво друго измерение, защото не беше съвсем идеално - имахме съседи, заради които нощем трябваше да бъдем по-тихи. Но всичко останало сякаш беше от друг свят. Аз си държах на тази теория и когато задълбаех в нея той се засмиваше, погалваше ме по главата и казваше "Красавице, просто извадихме късмет. И на нас трябваше да се случи." Знаех, че е прав, но за мен утрините ни бяха прекарвани в друг свят.

След закуска излизахме на разходка. Още не бяхме обзавели напълно, затова често в разходките си стигахме до магазини за мебели и домашно обзавеждане. Разглеждахме ги дълго и подбирахме внимателно. Винаги си тръгвахме с добра покупка или добра идея. Често се виждахме с приятели и ходехме в любимия ни бар. Пиехме по един коктейл, смеехме се, слушахме приятна музика, разпускахме, правехме планове и мечтаехме. Вечер се прибирахме пригладнели и жадни за ласки и любов. Понякога не се въздържахме и навън, но вече не беше толкова често като едно време. Сготвяхме си нещо бързо и тичахме към спалнята преди да сме преяли. Събличахме се един друг пъргаво и се мятахме в черните завивки. Понякога той ме вдигаше и ме хвърляше в спалнята, а после бавно се изкачваше с поглед и език по голите ми крака. Друг път аз го блъсках яростно и започвах да го хапя за врата неистово. Имаше много страст в нас, дори след толкова години. Нощите ни бяха красиви, романтични, страстни, груби, бурни, нежни, дълги, интересни и любовни. А сънят спокоен. Винаги заспивах пристисната в прегръдките му и се будех притиснала го в моите.

Понякога се сепвах и се стрясках усещайки, че живея в някаква приказка или съм затворена в безкраен сън като Снежанка, но после пак се унасях в моя малък рай и забравях подозренията си. Те обаче винаги ме глождеха отвътре. Ядяха прашинка по прашинка щастието ми. Дали наистина имахме всичко това или другото измерение беше просто една илюзия, в която някоя зла магьосница ни бе заключила и чакаше удобния момент да разруши всичко около нас и да ни разкрие грозната реалност? Не знаех отговора на този въпрос, дори не знаех, че си го задавам...

Достатъчна

Вярваш в мен прекалено много,

А аз страх от разочарования тая дълбоко.

Не вярвам, че съм достатъчно добра,

Не знам, дали съм достатъчно силна.

Даряваш ме с надежда и подкрепа,

Но дали не лъжа се сама?

До мен стоиш от началото до края,

Но дали достатъчно е това?

В съмнения и уплах облечена съм аз,

Страх от самата себе си и от теб.

Достатъчно невероятна ли съм аз

И достатъчна добра ли съм за теб?

Пролетна буря.

Капките се стичат мъчително по мръсния прозорец. Оставят кристални следи, като шейна в бяла преспа. Седя на прозореца запалила цигара и държа здраво обектива. Не съм много облечена, разбира се. Чакам поредната мълния да съдере черното одеяло в небето, за да я уловя и затворя в апарата си. Разбира се не се получава. Още не сме се опознали с моя нов приятел, не му знам дълбоките тайни. Димът обаче влиза остро и нежно в дробовете ми. Колко противно, че прибягнах до тази терапия. За сега обаче, положението не е буреносно, само пейзажа навън, в главата и в сърцето ми. Прибирам обектива, достатъчно го намокрих. Голите ми крака вече не усещат студа и капките. Паля още една цигара и се

Поглеждам към телефона на леглото. Разбира се, че не свети, но съм винаги нащрек. Превърна ми се в навик. Светкавиците си стягаха багажа и продължаваха към някоя друга част на София. Защо си тръгват, защо ме оставяте сама, точно сега? Днес всички си тръгнаха от мен. Днес, когато чаках истината. Но и тя не се появи пред входа ми. Сигурно бурята я изплаши. Ама не й се сърдя, може да е искала да ме спаси от поредната болка.

Знам, че е така, защото ми подари настинка.

Имало романтика?

Има срамежливи погледи. Има летящи въздишки. Има засрамени усмивки. Има горещи подскоци. Има малки незначителни моменти, които завъртат целия свят. Има всички тези звезди в небето, а аз не знаех за нито една. Сега ги виждам, сякаш токущо съм се родила. Виждам ги в хората около мен, като прогледнал слепец. Попивам тяхната излюпила се романтика, като парцал за под и я преглъщам през сълзи.
Чакам дъло, още чакам, цял живот. В чакането си подминах много неща, важни неща. Извръщах заблудено глава. Забравих дори, че съществуват. Сега е вече късно, няма връщане назад, изпуснатото остава в затворената книга.
Не съжалявах... не знаех. Сега дълго мисля. Желая. Мечтая. И плача сякаш оплаквам близък покойник. А не е ли така? Та всичко това загина...
И него ще погреба и пак ще забравя. В пропастта ще пусна и още една прашинка от сърцето... Станаха вече много, дали ще издържи още дълго горкото?

Падам си по малките сантименталности, 

не по грандиозните изпълнения.