въпросите без отговор са най-голямото мъчение!

Лежа в прегръдките ти нощ след нощ и не мога да си представя колко по-щастливо може да бъде едно влюбено момиче. Но защо ме болият гърдите, защо усещам това силно напрежение в гърлото ми, защо се опитвам да преглътна всичко което искам да попитам, защото ме е страх, че ще пропукам крехкото ми перфектно щастие ли или защото ме е страх от отговорите ти, или защото знам, че всички отговори от които се страхувам са верни? Един ден седя и те гледам как се смееш лъчезарно на някоя глупост от серял в който съм се загледала и си мисля как е възможно толкова сладко, лъчезарно, мило и грижовно момче да бъде с такова несигурно и изплашено момиче, което преглъща и премълчава чувствата си, копнеещо поне веднъж да чуе, че е единствена. А друг ден просто седя и се питам защо си с мен и кога ще ми го кажеш, ще ми кажеш ли изобщо какво знача за теб, ще ми кажеш ли колко много ме обичаш и после се усещам, че и аз не съм ти го казвала, поне не в очите. Не съм хващала лицето ти в нежните си ръце, които така обичаш, не съм те поглеждала дълбоко в очите без моито да се навлажнят и не съм ти казвала колко много значиш за мен. Как ще го разбереш като нямам смелост да ти го кажа? Как ще разбереш като съм ревлива бъзла страхуваща се да получи само усмивка вместо да чуе това което всяка ревлива бъзла иска да чуе? Как да ти го кажа като ме е страх от това което ти може да ми кажеш или от това което не би ми казал, или просто от факта, че не ми казваш нищо? Това е моята причина да мълча, а въпросите и думите да се трупат в гърлото ми и да избухват в сълзи безпричинно. Сигурно няма да събера смелост никога, сигурно гърлото ми ще ме боли все повече и повече, сигурно ще продължа да крия мокрите си очи от теб и ще бъркам и греша и ще съжалявам, после пак ще се питам "защо?" и пак ще плача.
Но ако събера смелост, ти би ли ме изслушал, ако те попитам ще ми отговориш ли, ако отговора ме нарани ще ме прегърнеш ли и ще изтриеш ли сълзите, които няма да успея да скрия и би ли ми казал някога какво знача за теб, дори да не искаш сега, дали някога би? И аз сама ли трябва да преглътна страха си или би хванал ръката ми за подкрепа, защото ако ще го правя сама, ако само аз ще говоря, ревливата бъзла в мен би надделявала всеки път и би запушвала устата ми с глупава страхлива усмивка и едно лъжливо "нищо"?
Милион думи, милион въпроси, милион сълзи.. моля те говори ми..