"Твоята любов ме опиянява"

Две ръце, които ме обгръщат нежно, пазят ме от студа, от самотата и от болката. Две очи, които откриват океана и небето в моите и аз в неговите, потъват едни в други и изплуват отново, за да видят цвета на щастието. Аз отпивам една капчица от този океан от чувства, заливащ света ми. Усещам сладостта му, горчивината, тръпчивият вкус на небцето си, обливат ме горещите вълни, изтръпват ми крайниците, тръпки лазят по гръбнака и раменете ми, зрението ми се замъглява, главата ми пулсира, светът се завърта, забравям къде съм и коя съм. Той прави това с мен всеки път, когато ме докосва, когато ме гледа, когато ме прегръща, когато ме целува, когато ме люби. С топли пръсти като с четка рисува по гърба ми приказки, оставя своя огнен отпечатък по тялото ми, оставя отпечатък в моето сърце. Любовта му се стича по мен като боя по кадастрон, описва формите ми и се просмуква в кожата ми. Светът се върти, небето е по-близо, а земята сякаш потъва под тежестта ми. Аз съм пияна.
Слънцето изгрява и заслепява сънливия ми поглед. Главата ми все още се върти и все още усеща тръпките, горещите вълни, сладко-горчивият вкус в устата ми. Една капка, толкова е било нужно и аз вече съм пристрастена. Жадна съм за още.
Свиквам с това пиянство. Свиквам сутрин да се усмихвам в просъница слушайки нежното му хъркане. Свиквам с петнайсетте минути с тролея до апартамента му и с тъмната уличка до входа на блока. Свиквам с неговата голяма мека възглавница, с дюшека на паркета му, с душ кабината, сандвичите със сирене всяка сутрин. Никога обаче няма да свикна с жаждата и винаги ще искам още, когато той не е там да я утоли. Но ще чакам смирено.
Ставам от леглото и сядам пред своя компютър. В монитора живеят всичките ми приятели, профилните им снимки напомнят за изкривената им външност, а статусът под тях обезсмисля въпроса „Как си днес?”. Само той ли е реален? Някаква музика струи от колонките, опитвайки се да запълни празната сутрин... без него в леглото. Оставям мобилния си телефон до клавиатурата и чакам. Часовникът показва много ранен час, стрелките му сякаш не се движат, а него все още го няма. Жаждата започва да става все по-натрапчива. Пот избива по челото и дланите ми, а споменът тече като водопад пред погледа ми. Изглеждам смешна и слаба. Чакам него, чакам пак да го докосна и да се потопя в океана му, а после страстно и ненаситно да отпия от него, отново и отново.
Всички сме изпитвали този делириум в даден момент, по-силно или по-слабо. Всички сме пристрастени към това опиянение, всички сме постоянно жадни. Ровим с шепи в сухата пръст на ежедневието и търсим да погълнем всяка капчица любов, за да оцелеем под изпепеляващия натиск на живота, отговорностите, задълженията и болката. Пишем музика, книги, рисуваме, творим, търсим красивото в безцветното, а то е там, в погледа, в допира, в целувката. Всички заслужаваме своя принц или принцеса, своята приказка, своята капка опияняваща любов.