Далече.

Празната стая ухае на лосион за тяло и шампоан. Тялото ми е набъбнало от горещата вода, а хавлията леко се е разгърнала. Отново лежа в леглото и гледам в черната точка на тавана. Отново главата ми е празня. Отново в канала изтекоха и сълзите ми.
Боята засъхва бавно по четките ми, цветни листа съхнат до прозореца, изрисувани с измислени чувства. Боята запълва изкусно дупките в белия лист, но се разтича около дупките по мен.
И пак лежа в празното легло взирайки се празно в черната точка на тавана. Вятърът бие листата на дърветата, а слънчевите лъчи се опитват да ги утешат, но тъмни облаци нахлуват от планината. Безсмислено е. След час водата отново ще потече.
Колонките изпускат своите успокоителни звуци, но и те се губят в пространството около мен. Завила съм се през глава и всичко около мен е далечe, на километри. Така далече както е и той. Прегръщам плюшената мечка и сякаш ако отворя очи той ще хване лицето ми здраво в ръце и ще се засмее на детския ми поглед. Но не го правя, не отварям очите си, защото ако наистина го направя.. водата пак ще потече.
Сега вече е тихо. Не се чуват дори стъпките на съседката отгоре. Единственото което нарушава нищото е тиктакането на ръчният ми часовник върху нощното шкафче. Заслушвам се в равномерното му отмерване. Мисля за движението на малкият секундарник, представям си кръговото му движение. Трябва да мисля за него и да не отварям очи. Слушам вече час, но промяната ми убягваше до сега. И изведнъж го усетих. Тиктакането вече е по-бавно. Не е в ритъм със сърцето ми. Почти глухо е. Часовникът е все още до ухото ми, но звукът го няма. Времето го няма. Времето внезапно спря, а пулсът ми се ускори. Сега сърцето ми кънти в ушите. Въздухът не ми достига. Отварям рязко очи и бузите ми се обливат в сълзи.
Времето ще мине толкова бавно, аз ще отброявам секундите, водата ще изтича в канала, а той ще е толкова далечe.