Изпратих бъдещето си в e-mail.

Ръцете ми треперят над клавиатурата. Пръстите едвам докосват черните прашни копчета. Мускулите на лицето ми потрепват в нервни конвулсии и му придават притеснени гримаси. Натискам Send и изпращам бъдещето си в e-mail. В опита си да пробие гръдния ми кош, сърцето ми засяда в гърлото и запушва притока на въздух към мозъка. Прибирам ръцете си от клавиатурата и затварям очи. Търся спокойствието в чекмеджетата на ума си. Няма го. Скрило се е отново, а паниката нахлува под кожата ми като цунами. Сгреших ли отново? Трябваше ли да изчакам? Щях ли да го направя другояче? Отварям едно чекмедже и откривам лист-спомен. Баба ми веднъж ми беше казала, че правилното решение е онова което първо ти хрумне. А ето го и спокойствието, било се скрило в същото чекмедже.
Никога няма да се науча да бъда по-сигурна в себе си, но и никога няма да спра да бъда толкова спонтанна. Баба ми ще се гордее с мен. Трябва и аз да бъда горда.