Кръстовища.

Днес пресякох много кръстовища и по светофарите оставих много замислени погледи. Крачех замислено по влажните горещи улици с малките си кожени сандалки и премислях приоритети и задължения. В почивката си сякаш съм най-заета и най-угрижена. Тези любими улици, пътят от НДК, надоло по Патриарха, кръстовището на Попа и все така по Васил Левски, чак до моето завойче на Сливница, този запечатан маршрът ми тежеше, а изиграните сцени по тротоарите му ме преследваха като сцени от филм от 60те. Имам нужда да избягам, но не, за да изтрия кадърчетата, а за да ги повторя и потретя с моят молив, за да времето не им посегне.
До леглото ми е наредена купчинка книжки, зовящи ме, но аз все тайничко поглеждам към светещият екран на монитора в очакване на поредното привикване. Аз жадувам за тези позвънявания, пристрастена съм, усладиха ми се и претръпвам всеки път когато пресичам някоя улица и през мисълта ми профучи "Ами ако снощи беше за последно?". Изпадам в ужас, настръхвам, вените на краката ми се опъват и каишката на сандалките ме прежулва леко. Зная, че това са ценни спомени, затова жаждата за тяхното увековечаване се просмуква във всяка моя пора.
Поглеждам изтощено малкият часовник в горния десен ъгъл на монитора, после към червеното кръгче в долния десен ъгъл и усещам парещата болка в ходилата си. Днес пресякох много кръстовища.