Ще чакам.

Сам ли си? Добре, и аз съм сама. А искаш ли да ми кажеш нещо? Не?! Добре, мълчи си, аз ще ти говоря.

Студено ми е, а ти си чак там, в онази малка черна стая, като затвор е и я мразя, защото е толкова далече от мен. Мразя и онзи свят около нея. Защо ли? Защото ти го обичаш, предпочиташ го, там си, а не тук, а когато си тук, мразиш всичко което не е там. А мен мразиш ли ме? Не отговаряш, разбира се. Не ме мразиш, знам, но предпочиташ да мълча. Криеш се от мен, стаил си се в своя тъмен ъгъл и чакаш да забравя. Ще чакаш още дълго. Аз няма да бъда като преди, ти ме направи такава каквато съм и ще понaсяш последиците. Криеш се и зад идеалите си, вярванията си и се бунтуваш срещу всичко останало. Страх те е, мразиш, преструваш се, криеш се, правиш се на друг, не го признаваш. Желаеш много, но не получаваш нищо. Давам ти само аз, а ти взимаш ли взимаш. Мен ме боли всеки път, но ти не го виждаш, или се преструваш. И аз се преструвам, но не те лъжа. А ти лъжеш ли ме? Пак мълчиш. До кога? Защо? А по-лесно било. Да, по-лесно е да избягаш, по-лесно е да нараняваш от това да обичаш. Знам защото и аз го правя. Наранявам, защото ме е страх да обичам. Но мога да го променя, ама не за всеки. Ти искаш всичко. Аз мога да ти дам всичко, но няма.

Липсваш ми. Още ми е студено. Мечтая да положа глава на рамото ти и да усетя спокойствие. Защо говоря така ли? Защото държа на теб независимо от болката. Не ме е страх да ти го кажа и покажа. Това те плаши, защото ти не го можеш. Не се тревожи, няма да издам тайната ти. Да, ще замълча. Ще оставя думите да се просмучат в твоя мрак и да ги забравиш както правиш с всичко друго. Ще простя. Но аз живея в стая с много прозорци, а през тях блести моето слънце - остатъка от целия свят. Той не ме кара да забравям, както прави твоят мрак. Аз няма да забравя твойте думи, няма да забравя болката, няма да забравя и теб и ще те чакам.