Умът и сърцето не са вече моя собственост и отлетяха надалеч. Това ли е причината да съм празна, безформена и сива? Или би трябвало да е причината да мечтая, да чакам изгревите и залезите, да броя минутите и да политам в сънища? Не усещам второто, от него остана само вечното чакане, вечната жажда, вечната ненаситност, незадоволеност и разочарование. Изгубих ли се или ме опитомиха?
Още съм щастлива и помня причината, но самотата, ежедневието, тъгата, болката и страха ме дърпат за крайниците, бутат ме, блъскат ме, плюят ме, изяждат ме, уморяват ме, попиват в мен. Единствената утеха е, че всичко това се дължи на искрено щастие.. или така ли е?
0 comments:
Публикуване на коментар