Тишината ме побърква. Като нокти стържещи по черна дъска, като разгонена котка, като спомени опитващи си да ме удушат. Нещо голямо, тежко и черно е седнало върху гърдите ми. Задъхвам се. Когато стана от леглото ми се вие свят и храната, която не съм поглъщала от 2 дни се опитва да се надигне. Съня е мираж, а кошмарите са реални. Крайниците ми са изтръпнали и треперят без умора. Хапчетата не помагат, главата не спира да пулсира и сън не ме лови, не помагат...

Майка ми предложи да взема приспивателно или дори болкоуспокояващи заради режещата  болка в гърдите. Съмнявам се и това да сътвори чудо, но го обмислям вече. Чувствам се като премазана от багер с големи гуми с дълбоки грайфери, а най-мъчителното е, че това усещане се засилва с всяка изминала минута. Не мога да остана сама, не мога да стоя на тъмно или на тихо, но и не мога да говоря с хора. Трудно ми е дори да се насиля да се престоря. Слаба съм, изморена съм, отвратена съм и ми дойде до гуша не само от това.

Писна ми от чувства, писна ми от илюзии и обещания. Всичко това е една тлъста, мазна, охранена лъжа. Когато събера достатъчно сили, когато лекарствата подействат, когато времето си свърши мръсната работа ще се отърва от всички тези токсични боклуци в живота си. Но на този етап мога само да си изплача очите и да се моля да не се задуша в опита си да изтръгна тази лоена буца разплута в гърдите ми.