Много ми е тъжно.. Сълзите напират силно, но за сега се държа. Искам да се разплача, за да си го изкарам и да се свърши, но знам, че този път този метод няма да подейства.. този път е много по-тъжно, много по-емоционално от когато и да било друг път, или поне така си въобразявам тази сутрин.
Прекарах, може би, един от най-невероятните уикенди в живота си. Трудно един ден би оставил такъв голям отпечатък в съзнанието ми, но тези няколко дни определено се запечатаха в съзнанието ми. Не знам до каква степен искам да си призная колко всъщност ми е било хубаво и колко всъщност бях щастлива, страх ме е да го направя. Страх ме е защото ще проявя признак на слабост и то не каква да е слабост, а от онази която наистина мразя. Емоционалността ми винаги съм я свеждала до минимум, винаги съм била, но съм гледала да го показвам във възможно най-кратък период, а сега не съм сигурна до каква степен ще мога да скрия чувствата си. Най-лошото е, че няма и с кого да споделя, просто няма на кой да кажа какво ме разкъсва. А аз наистина се разкъсвам. Абсолютно не знам какво се случва вътре в мен, но усещам как всичкото е заседнало в гърлото ми и просто чака най-неудобният и най-неподходящият момент да изкочи и да всее смут в живота ми.
Бях щастлива тези няколко дни. Наистина прекарах си страхотно, емоционално, вълнуващо, горещо. И все пак края дойде и по някакъв неописуем начин, както само аз си знам, успях да се разтроя до такава степен, че да го съсипя. А дори не знам защо. Всичко ме надви, всички чувства преляха. И то чувства от съвсем различни характери и категории. Старст, привързаност, жажда, тъга, истински страх, саморазочарование. Всичко се сля и преля, и в един момент аз изгубих връзка и спрях да осъзнавам какво чувствам. В този момент всичко се провали и това се отрази не само на мозъка ми, но и на тялото ми, както винаги. Не знам как винаги когато не успея да се овладея всичко се отразява на здравословното ми състояние. И вместо да сложа край и да спра ударите аз мазохистично продължих в грешната посока. Всъщност дори не знам дали беше грешната посока, поне за мен може би беше, но не знам ако се бях взела в ръце и просто се бях прибрала в къщи и се бях сгушила сама в леглото си дали пък нямаше да съжалявам още повече. Не мога да знам, но определено исках повече от ситуацията, исках да дам всичко от себе си, исках да съм по-силна, исках да бъде перфектно. Не знам как е изглеждало от страни, но в моята глава не беше както трябва и това ме разтрои много. Чувствам се глупаво, чувствам се като пълна глупачка, чувствам се виновна, чувствам се зле, гади ми се дори, не мога да си поема дъх, искам да върна времето, искам да натисна спирачките и да изхвърля ненужните емоции, после да затегна колана и да скоча така както трябваше.
...
След неудобния разговор по скайп.. може би ми е малко по-добре, но все пак тъгата е толкова силна, че вече не мога да здържам сълзите.. Ръкавите ми са мокри, а бузите подпухнали. Тази слабост ме съсипва и дори ме натъжава още повече което е ужасно. Искам да запазя само удоволствието, искам да мисля само за него, а не за това, че свърши, не искам да мисля за края. Но края никога не е хубав, щастлив, тъжен, трагичен - все е край, а след него настъпва подтискащата рутина която убива и малкото живец които се опитвам да потдържам през деня..
Днес обаче не е само край, ами и начало или поне ще бъде началото на най-дългоочакваният месец. До сега очаквах много неща от него, но сега вече наистина не знам какво ще се случи и какво няма. Всичко е замъглено и объркано, разместено и неясно, не знам дали това което чаках най-много ще е това което ще ме развълнува най-много. Знам само едно, за напред настроението ми ще пребивава предимно в категория: объркана.
0 comments:
Публикуване на коментар