My inspiration forgot me.

Вече не пиша. Нямам вдъхновение. Напусна ме или се скри, не знам отиде си много далече и остави само тези празни думи. Усещам как в гърлото ми е заседнало едно неприятно чувство. Усещане, че сега вдъхновява друга и тя като мен пише чудеса по гърба му. Затова ли няма вече нужда от мен, няма вече желание за мен? Моите пръсти се изтъркаха, моите думи избледняха, моите дела се забравиха. Аз ли съм виновна, аз ли много казах, аз ли много написах? Не биваше да обичам, не биваше да се вдъхновявам, не биваше да пиша. 
Бели памуци прехвърчат от другата страна на стъклото, носят послания за чакащи девойки, обливат ги с надежда, изпълват ги с романс. Къде отлетяха моите памуци, къде пропадна моята надежда, къде погина моя романс? 
Изправи се момиче, краят е далеч. Вдъхновението го няма, но ти все още си тук. Сама ще се вдъхновяваш, за себе си ще пишеш и няма да обичаш. Настоящето кърви, раната не спира да боли, но бъдещето носи приказки, звезди и пълни луни. А сега вдигни глава и потърси сред белите памуци своето плаващо късче надежда, забрави за вдъхновението или романса, те забравиха за теб.